Анди Ремик - Спирала

— И аз. — Наташа се усмихна. — Караш ме да се чувствам като дете.

— Определено не си — меко каза той и хвърли поглед към Картър, който се беше облегнал на дървения парапет и пушеше настървено. — Хей, Картър, ела насам. Искам да ти покажа нещо.

— Това нещо включва ли и легло?

— Не. Но има общо с нексовете.

Гол ги поведе зад разнебитената паянтова къща с люпеща се боя и занемарен вид — чудесна маскировка. Минаха през дърветата, после през ивица храсталаци, и навлязоха в друга портокалова горичка. Стигнаха до ръждив люк, наполовина скрит от растителност, ниски храсти, нападали листа и клони.

— Вече не е секретно, тъй като периметърът ни е вече пробит от нексовете. Трябва да се подготвим — каза Гол. Беше сериозен до смърт. — Макар да съм силно впечатлен от факта, че ме открихте, вие двамата наистина си нямате представа с какво си имате работа… наистина не разбирате с какво се ебавате … виждате само една стара къща, но нещата са много, много по-дълбоки…

Завъртя ръждясалото метално колело, което се задвижи изненадващо леко. Разнесе се съскане и люкът се отвори. Отдолу се показа малка секция от сребриста сплав. Гол свали ключа, който висеше на верижка на врата му, пъхна го в ключалката и го завъртя, след което отстъпи една-две крачки.

— Отстъпете.

Картър и Наташа се подчиниха.

Чу се далечно съскане, последвано от дълбок тътен — и земята започна да се тресе. Наташа сграбчи Картър за ръката, двамата се заоглеждаха нервно. Внезапно почвата се вгъна сама в себе си, подобно на огромен метален пъзел — вгъна се навътре и надолу, след което се завъртя нагоре в огромна сребриста спирала, която съскаше и се въртеше като перките на гигантски вентилатор, и видяха…

Масивен кръг с метални стени, огромна метална рампа, водеща дълбоко в земята.

От тъмнината долу блеснаха ослепителни светлини. Чу се рев на двигатели, отново се разнесе тътен и тримата отскочиха назад. От дълбините се появи шестколесно превозно средство с пустинна маскировка, огромен брониран вагон със стоманени капаци на прозорците и картечни цеви, надничащи през тъмни правоъгълни бойници.

Високите почти колкото Картър колелета изтрополиха пометалната рампа и загризаха пясъка. Тежката машина с трясък се понесе покрай тях, насочи се към бялата порутена къща и спря с включен двигател; бълваше облаци газове от огромния си брониран ауспух.

— Наричаме ги свине — надвика шума Гол. Блеснаха нови светлини. Появи се втора бронирана кола и с грохот се заизкачва по рампата, след което свинете започнаха буквално да изригват от дупката, една след друга, в сякаш безкраен поток от броня и оръжия. Накрая тридесет чудовища се наредиха в огромен кръг около малката къща на Гол — ръмжащи, кашлящи, очакващи.

Картър облиза устни. Огромна огнева мощ.

— Да си го начукам — възкликна. — Не предполагах, че разполагаш с такива… ресурси .

Гол се усмихна изнурено.

— Де да бяха достатъчни.

— Когато каза, че нексовете идват… колко точно имаше предвид?

Тъмните очи на Гол срещнаха погледа на Картър.

— Плановете. Искат ги на всяка цена, Картър.

— Но колко са на брой?

— Стотици — тихо каза Гол.

— Покажи ми къде са оръжията — мрачно каза Картър и Гол ги поведе по металната рампа към мрака на Спирала_F в недрата на Африка.

Картър стигна края на широката метална рампа и предпазливо пристъпи в огромната зала, изсечена в скалата. На едната страна проблясваха панелите на голям компютър в рязък контраст с грубата обстановка.

— Център за управление на противовъздушната отбрана. Имаме дори малко ракети. — Гол посочи към стените.

— Ракети ? — тихо възкликна Картър. — Май Спиралата наистина разполага с безкрайни ресурси!

— Елате, ще ви покажа оръжейната. Останалите членове на Спирала_F са готови. Жалко, че решихте да си легнете толкова късно.

— Битката е едно, но не съм и предполагал, че се готвим за война — рече Картър.

Докато вървяха, Гол набързо им обясняваше, като жестикулираше разпалено. Очите му бяха широко отворени и съсредоточени. Минаха през много подземни кръстовища; понякога коридорите се разклоняваха в три или четири посоки. Гол избираше тунелите на пръв поглед случайно, но крачеше уверено, водеше двамата си спътници през…

— Лабиринт? — попита Картър.

— Нещо такова. Нямахме подобно намерение, но така се получи. Доста работа имахме тук под скалите. — Гол се ухили до уши.