Анди Ремик - Спирала

Ахна.

И се понесе в морето от болка.

Наташа се разтревожи.

— Картър? — Раздруса го. — Картър, какво ти е?

Той отвори очи.

Усмихна й се.

— Явно Кейд е отнемал… поглъщал е… болката. Именно затова успяхме да се доберем дотук. А сега ми я връща. Цялата, наведнъж — Закашля се и се загърчи като в агония. — Мамка му, страшно боли! Нямаш ли болкоуспокоителни?

— Съжалявам, Картър.

— Няма нищо. Трябва да се доберем до Лангън.

— Да.

Помогна му да стане. Той се задъхваше от болка в слабата предутринна светлина.

Изпъшка, с огромно напрежение на волята изправи БМВ-то и се настани в седалката. Наташа скочи зад него. Картър запали двигателя, затвори за миг очи, за да се успокои — не само за предстоящия път, но и от осъзнаването, че Фойхтер е мъртъв и че търсенето , каквото всъщност представляваше това шибано пътешествие…

Не бе приключило.

Съвсем не беше приключило.

БМВ-то потегли — подскачаше по пясъчните дюни към тесния път, който доскоро водеше към Спирала_Q…

— Дюрел — промърмори Картър, намръщи се гневно и яростно натисна газта.

Джесика Рейд караше с пълна скорост. Ландроувърът имаше мощен двигател и летеше в нощта. Ресорите с лекота се справяха с неравностите, силните фарове разкъсваха мрака на притихналата преди изгрева пустиня.

Успях, тържествуващо си помисли тя.

Измъкнах се.

С плановете на QIII. С възможността да се създаде друг кубичен процесор Кван Тек трето поколение. Да се копира единственият съществуващ работещ модел. Единственият модел, зареден съвсем наскоро с данните на Световния код.

Джесика Рейд се усмихна. Реши обаче, че може би я преследват, и усмивката изчезна от лицето й. Погледна в огледалата, но в пустинята зад нея имаше единствено дълбок и непроницаем мрак. Кървавите петна по предното стъкло не допринасяха с нищо за успокояването на бясно биещото й сърце.

Избърса потната си длан в пижамата си и едва сега си спомни за кръвта. Погледна надолу към алените ивици и й се догади. Помисли си за приятелите и колегите си от Спирала_Q, които бяха избити и натоварени в камиони и хеликоптери, и насмалко да повърне. Преглътна. Преглътна страха си.

Беше свободна.

Можеше да промени нещата…

Можеше да засипе света с планове и схеми как да се конструира и настрои QIII; можеше да разкрие как точно работи Световният код; как може да се разкрива бъдещето с помощта на чиста математика, формули и код. Можеше.

Спирала_Q щеше да бъде ужилена, при това лошо.

Трябваше да се добере до мощен компютър. Осъзна в какво опасно положение се намира. Беше на път да съсипе плановете им. Щяха да поискат да я убият… но пък така или иначе вече искаха да я убият, нали? Дали бяха разбрали, че притежава плановете на QIII? Съмняваше се. В края на краищата нали се канеха да взривят сградата — бомбата едва ли бе поставена с някаква друга цел. Искаха да пресекат всяка възможност за пиратстване на кубичния чип. Но не можеше да разчита на това, не можеше да разчита на нищо … трябваше да приеме, че те знаят, че притежава копия на плановете.

Нещо обаче я смущаваше. Защо й е на Спиралата — която винаги бе смятала за идеалната организация, за която може да работи — да избива собствените си служители? И защо ще тръгне да унищожава своя собствена сграда? Защо да праща по дяволите проекта QIII?

Нещо в разсъжденията й куцаше. Нещо не бе на мястото си — като поставящия бомбите Фойхтер или убийците нексове по коридорите на Спирала_Q.

Не можеше да разбере защо й е на Спиралата да предприема подобно нещо.

Освен ако не е била предадена!

Загледа се в предното стъкло и в дупката от куршум, която й напомняше колко сериозни са тези хора — които и да бяха. Знаеха, че е все още жива; със сигурност щяха да следят всички летища… как тогава ще се измъкне от Руб ал’Хали? Знаеше, че Спирала_Q се ползва с подкрепата на саудитския режим, а това означаваше неизчерпаеми ресурси, стига наистина да искаха да я открият…

Какво да прави?

Съсредоточи се, мисли — заповяда си.

Отдалечи се колкото може повече от Спирала_Q.

Отърви се от колата.

Намери маскировка.

Двигателят се задави. Джесика усети вибрирането на педала за газта. Очите й се стрелнаха към таблото и оранжевата светлинна, която показваше, че е останала без… гориво.

— Ах ти, боклук — промърмори тя. — Как е възможно?

Двигателят се задави отново и млъкна. Колата продължи още малко по инерция и спря насред черния път. Джесика отвори вратата и моментално усети миризмата на бензин.