Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

— А ако Курбисон се извини?

— Няма да се извини.

— Прав сте. — Фиола отново се замисли, после продължи: — Доколкото знам, сте доста добър стрелец с пистолет.

— Да.

— Бих искал да ви обърна внимание, че Курбисон разбира много малко от това. Истинска катастрофа. С пушката е отличен, почти без конкуренция, но с пистолет мисля, че никога няма и да се научи.

Кай каза тихо:

— Не се притеснявайте, няма да го улуча.

— Ще ви бъда безкрайно задължен, ако приемете нещата така.

Кай кимна.

— Точно такива бяха намеренията ми.

Кай добави:

— Дори смятам да дам на Курбисон още един шанс.

Фиола се сепна.

— Какво имате предвид? Той е лош стрелец, и освен това, разбира се, веднага ще отида при него.

Кай отвърна:

— Нямам предвид това.

— Не съм безучастен към развоя на този инцидент, от друга страна — може би дори съм го причинил.

Фиола бързо повдигна глава и каза внимателно:

— Мисля, че вече ви разбирам. Искате да кажете, че този инцидент не би могъл да бъде избегнат.

— Да. Скоро щеше да се случи, а и така ми е по-удобно. Бих могъл да дам на Курбисон и формално удовлетворение. То ще му… — той се подвоуми, — помогне да излезе от тази ситуация. С това причината ще бъде призната. Което не че е правилно, но все пак ще е по-безболезнено за него от другото, което би последвало. Прекалено е млад, за да разбере, че ценното у него е точно младостта му.

Фиола се засмя:

— Бих продължил с удоволствие да си бъбря с вас, но трябва да говоря с Курбисон; нали знаете, че сме далечни роднини. После ще разговарям и с Лиевен и О’Донъл. За кога смятате…

— Утре заран.

Фиола се запъти към Курбисон, който беше гузен и затова се опита да го приеме резервирано.

Фиола не се притесни от това. Застана плътно до него и каза енергично, но спокойно:

— Вие провокирахте дуел, Рене, на който съм призован за свидетел. Дори и това е достатъчно, за да ви изясня характера на двубоя. Бих искал да не се приема по друг начин, освен като формално уреждане на въпроса. Задължително, Рене!

Той повдигна клепачите си и погледна бегло другия.

Курбисон обърна погледа си нерешително, почти на инат.

Фиола тръгна към вратата и едва когато беше вече до рамката, се обърна още веднъж:

— Нали ме разбрахте, Рене?

— Да.

Курбисон не помръдна. Беше блед и изглеждаше отпуснат.

Фиола се договори с Лиевен. Заедно с О’Донъл и Шатингиус обсъдиха времето и мястото на срещата. Трябваше да се срещнат на по-следващата сутрин зад игрището на голф-клуба на Монте Карло.

Морето беше сиво и оловно; само на хоризонта беше по-светло; в заливите беше тъмно като черна стомана. През дълги интервали от време вълните се разбиваха в брега — хрумна му прекрасната мисъл да заплува навътре, в оловната магия на ранната утрин, в която още дремеха синьото и сребристото на деня — да се разбудят сред пръски и пяна и отражение на светлото тяло, докато изгряващото слънце хвърляше виненочервени отблясъци.

Кай потрепери на балкона от студения въздух, който се беше промъкнал с мистичната прохлада, която призрачно обвиваше залива след залез слънце.

Той се облече. Хрумна му, че напоследък доста е пренебрегнал Мо Филби и реши още днес да я открие.

Всъщност му идваха множество различни мисли. Мислеше за колата си, за Барбара, за Мърфи, за младия Холщайн — намираше, че е прекрасно да живееш и да имаш нещо пред себе си.

Знаеше защо се явяват в мислите му сега и точно затова обичаше такива ситуации.

Измръзнал, той се върна и пусна водата в банята. Стаята беше топла и лъскава със своите никел и кахли. Усещаше в ръцете си грапавите соли за вана, докато ги разпръскваше във водата. Топлината беше приятна, като легло в Исландия. Пусна студената вода на душа, а останалото свършиха кърпите за масаж.

Фиола и Лиевен дойдоха с лекаря по Авенж де Монте Карло и се срещнаха с Кай в кафе дьо Пари.

Колата тръгна по посока на Гранд Кормиш, правеше завой след завой, докато сви в отбивката за Кол де Л’арм. Каменни стени спираха погледа от едната страна, от другата се виждаха скалите на Монако с няколко бледи светлини и размазани очертания на заливите. С всяка изминала минута ставаше все по-светло. Морето започна да блести и върховете на Алпите станаха червени.

Когато достигнаха платото на игрището за голф, слънцето изгря, Фиола погледна часовника си. Бяха точни. Колата спря отляво на игрището и се отправиха към уреченото място пеш.

Никой още не беше дошъл, но се чу шумът на кола, изкачваща се по хълма. Приглушени звуци от клаксон; понякога по-силни. Когато колата беше пред вятъра, или по-слаби, когато серпантината бе насочена към скалите.