Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Те потъваха в едно все по-напрегнато и гъвкаво изящество на изразите. Кай усети, че при тази жена нищо не бе казано погрешно и не на място. Тя започваше със завладяваща увереност, пораждаше възбуждащо чувство, почти като нежно опиянение:

Да бъдеш разбран, без да се налага да се изясняваш, само да докоснеш и вече да у сетиш силата на другата ръка. Тази страст към битката, която представлява и мистерията на любовта, и на сродното същество:

Желанието със същото високо напрежение да кръстосат шпаги; защото да обичаш и да разрушаваш имат един и същи корен.

Разговорът загуби логическата връзка, бе понесен от течения, които нямаха нищо общо с причинно-следствените връзки, а само с усета, който обясняваше и разбираше, преди разумът да сложи диоптровите очила.

Те балансираха на ръба, изричаха думи, които не означават нищо като носители на понятия, ползваха ги бегло само като импресии, картини, които се изнизваха светкавично.

Лилиан Дънкърк се наведе напред. Ръцете й си играеха с един медальон, който бе показала на Кай. Тя държеше камъните срещу прозореца. В полумрака изглеждаха тъмнозелени, почти черни. Само очертанията им светеха като плоски езера в ясни дни. В средата на украшението имаше голям александрит. Той беше с цвят на рози и кварц, но щом го спуснеше надолу, ставаше тъмновиолетов, като епитрахил на свещеник.

— Това е единственият джентълмен сред камъните, защото променя цвета си и се съобразява с обкръжението; винаги е по-концентриран от него и никога без стил.

Прозорците на терасата стигаха до пода. Те бяха отворени. Въздухът и вечерта нахлуваха вътре и носеха особен чар. Лилиан Дънкърк стана и се облегна на едно кресло. Само ръката й бе светла, тялото й остана в сумрака на ъгъла. Ръката все още беше там, над облегалката, нежна като живо същество; изглеждаше, като че ли диша.

От тъмното тя говореше на Кай, бавно, спокойно, със звучен глас. Полутоновете галеха пръстите й. Ръката се насочи към украшението, задържа го високо, цветният отблясък на александрита обгръщаше китката й. Бе много по-вълнуващо да се гледа ръката, отколкото човека. Но и гласът започна да съблазнява.

Лилиан Дънкърк говореше на Кай, спря, отдалечи се, върна се отново, изреченията ставаха все по-опасни и многозначителни. Кай се отдаде на незначителното, свърна към безобидно-обичайното, което носеше много интимност. Нито веднъж не се остави да го подведе въпросът „какво“, той знаеше отговора на въпроса „как“ и беше спокоен. Дойде мигът, в който рутината властно изискваше да действа, но знаеше, че става дума за много повече и задържа неангажиращия тон.

Дънкърк стоеше до него. Плътно пред погледа му бяха раменете й, кожата й, устните й — тя се усмихваше, спря, като че ли бе забравила нещо, повдигна рамене, докосна го, дока то минаваше покрай него, обърна се, остана така — Кай не се промени, колкото и да го примамваше мигът. Кой знае: ако се поддаде и я последва, играта се превръщаше в реалност и щеше да пропусне много неща — той познаваше тази игра — опипването, примамването, което имаше за цел да изпробва партньора — дали е способен на по-големи натоварвания, или при първия сблъсък не усеща уловката: тази игра, в която партньорите не можеха да спечелят, но можеха да изгубят всичко.

Малко неща имаха значение, достатъчно бе да имат такт и вкус. В тази ситуация това означаваше много; защото беше трудно, нещо, за което се знаеше, че е истина, че със сигурност ще стане истина, да не се грабне предварително, а да се изчака и да се действа предпазливо, по средата, за да не го нарани с прекаленото и да не го обезкуражи с недостатъчното.

Кай усещаше пулса на наелектризираните си нерви, прие играта и дори направи повече: отдръпна се, даваше вид, че не може да издържа повече и ще се провали. В мълчанието, тръпнещо във въздуха, вибриращото очакване на жена, подхранвано както от страх, така и от страст, той мина по периферията, направи остър преход и избяга в областта на ежедневните фрази. Изричаше ги с подчертано ласкателен тон, за да подчертае, че има предвид единствено тяхната декоративна форма, а маловажното съдържание би искал да се разбира само като вторична пикантерия. Струваше му се, че управлява автомобила си по път, осеян със завои, имаше усещането и за пропаст, и за сигурност, и влизаше в завоите колкото се може по-рисковано.

Лилиан Дънкърк бе учудена от моментните му промени. Той не спираше, а продължи покрай нея. Не беше просташки индивидуален, а остана делови в интимното и очарователен в общото.