Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Обърна се към Лилиан Дънкърк, като че току-що са разменили няколко безобидни думи, и хвана здраво лоста на скоростите.

— Втора скорост е горе вдясно, нали?

Тя кимна.

— А трета — от другата страна?

— Да.

Лилиан Дънкърк не спомена повече за инцидента. Каза посоката и колата плавно потъна през булеварда в квартала с вилите; той спря доста навътре пред една вила, скрита между палмите и евкалиптовите дървета.

Никой от двамата не изрече и дума. Те влязоха заедно в къщата, между избуяли лози и каменна галерия. Тъмно, масивно и тютюнево ги посрещна в хладината на портала, а когато го доближиха, през него се разкриха детайлите.

Долните помещения бяха на нивото на земята, почти без стъпала. Така паркът не беше затворен, а просто преминаваше в стени и килими, които не подтискаха, като да бяха отделени. Само малко мебели прекъсваха спокойния концерт на плоскостта; прозорците изглеждаха големи, те представляваха картини, в чийто пейзаж навън се откриваше местността.

Дървото беше тъмно, килимите — стари и избледнели. Нищо от тоновете не беше твърдо. Пастел, в който само прозорците отразяваха пъстрия парк и небето.

От своето кресло Кай можеше да види обраслия парк. Отпред — ливада и буен тис, зад тях — каменни езера, акации и няколко кипариси. Омагьосващи счупени нимфи в храсталака, един пан, свирещ на флейта — на полянката. Забравени от времето. Лилиан Дънкърк се върна, беше се преоблякла. Тя проследи погледа му.

— Паркът е занемарен, често ми го казват, но не мога да се реша да му отнема свободата. Неговите богове са търпеливи и мълчаливи. Покоят им не бива да се смущава от градинарски ножици. По-добре да ги закриля паркът — така ми харесва повече.

Кай пое мисълта й:

— Не бива да се опитваме да съхраним нещо във времето. Музеите го доказват — величието на Атина потънало в прах под стъкло или в осветени зали. Колко по-добре би било, ако нямаше нищо друго, освен легендата!

— Това ще отнеме самочувствието и хляба на хиляди хора; всички онези, които са създали катедри или търсят парченца, които другите още не са открили.

— Така изглежда само безсмъртието.

— Има и по-лошо от това. В Британския музей. Египетските фараони, които желаели, дори и телесно, да си осигурят безсмъртие. Мумиите им лежат там. Като в сергия на търговец в Южно море. Справедливо наказание. Нека всеки види, че са безсмъртни.

— Затова са писани и добри стихове.

— Но са и доста неубедителни. Дори само с присъствието си явно доказват, че не са знаели какво да правят с безсмъртието.

— Това не е ли злобна шега?

— Какво друго ни остава?

— Остава ли ни нещо изобщо?

— Шегата може би изяснява, но не разрушава нищо.

— И какво остава?

— Нищо, което да не е смъртно.

— Но…

— Вечно — отвърна Кай леко, без никакъв патос.

Лилиан Дънкърк го прие като комплимент. Намери верния тон и вмъкна:

— Ще пием чая тук.

Кай не опита да продължи разговора, въпреки, че бяха спрели точно в момента, когато силното желание за спор, който проблясва във всеки парадокс, би подвел умелия сабльор да последва още малко акробатиката на идеи, но тя показа стил, като направи остър завой; защото да продължат, това означаваше да изпаднат в бърборене и самолюбие. Резкият преход беше само една клопка, която би трябвало да смае и разобличи човека на красноречието и настроението в сантименталност. Имаше ситуации, в които си струваше човек да замълчи; така се разкриваха по-лесно, отколкото в брътвежа на думите.

Те продължиха да разговарят за друго, за незначителни неща, за чай, японски картини и книги, за автомобили, за Сан Себастиан, за проблемите на окултизма. Лилиан Дънкърк трябваше да признае колко добре й акомпанираше Кай, без да се предава. Тя се плъзгаше по пистата на изреченията и се приземяваше плавно в някоя отдалечена област.

Кай не губеше усета си, довършваше, допълваше, заобикаляше, но винаги с достойнство. Ставаше по-бавен, почти в тон с настъпващия здрач — по-интимен.

Това не се долавяше в думите; по-скоро в тембъра, който придаваше на деловитостта собствен оттенък.

Лилиан Дънкърк го усети като полъх — топъл, южен и ненатрапчив. Тя се сгуши и се чудеше дали това е просто вятър или буря. Седяха в креслата един срещу друг. Като фотограф-портретист с чувство за финес настъпващата вечер ги правеше неясни, лицата изгубиха точните си очертания, ръцете приемаха светли тонове, върху които тлееше червеното от огънчето на цигарата.