Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Те тръгнаха през парка, покрай боговете, през евкалиптовите алеи. Една стена. Улица. Решетки. Отново парка, който водеше чак до морето.

Малко странично от залива беше акостирала яхта, бяла върху синята вода.

Разговорът навлезе в обичайните си релси и приключи почти тривиално. Всеки знаеше достатъчно за другия и не беше нужно това да се потвърждава или да се изрича. Тривиалният завършек съхраняваше най-добре единството преди разпадането.

Лилиан Дънкърк показа на Кай яхтата си и му разказа, че през миналата година е спечелила няколко състезания. Те постояха малко на рилинга. И сега Кай за пръв път атакува и даде повода, който беше естествен, но можеше да дойде само от него. Той каза уж между другото:

— Ще пътувате ли още през този сезон?

— Да, след около три седмици заминавам за Неапол.

— По това време ще започна тренировки в Палермо. Пътят е същият.

— Ще ви изпратя вест.

И двамата знаеха какво означаваше това.

На път за хотела си Кай се разходи. Бе отпуснат и се наслаждаваше на прекрасната свежест на вечерта. „Сега ще получа писмо от младата Барбара“, помисли си той, като че ли това беше най-естественото нещо на света.

Пристигна след цял един час. Посегна към пощенската кутия. Вътре имаше само едно писмо, голям бял плик. Надписан беше от младата Барбара.

Кай отказа на момчето от асансьора. Качи се по стълбите с писмото в ръка. Отвори го веднага щом влезе в стаята си. Барбара му пишеше, че се намира в Сен Мориц, дали не би искал да я посети.

Сякаш стана още по-тихо. Кай беше насаме със своето писмо; той усети, че е останал насаме и с живота си.

Градината на младостта му, чието опиянение отдавна го безпокоеше, възкръсна на хоризонта. Дърветата ечаха, в тях отекваха забравени гласове.

Дълбоко вдишване повдигна гръдния му кош. Той реши да направи избора. Искаше да отиде в Сен Мориц.

На другата сутрин му съобщиха за пристигането на капитан О’Донъл, придружен от един член на спортинг-клуба, който се казваше Шатингиус. Почти беше очаквал това посещение. С непомрачена радост прие бягството на О’Донъл; ивиците на панталона му бяха прекалено тесни, а и за нагръдника му можеха да се кажат някои неща.

О’Донъл се чувстваше осезаемо зле.

Още по-церемониален беше непознатият Шатингиус. Той излъчваше атмосфера, лъхаща на коректен дуел за накърнена чест и предаде с добре премерени слова поканата за дуел от Курбисон.

Кай я прие и посочи за свои свидетели Фиола и Лиевен, които щял да уведоми лично. С това Шатингиус смяташе случаят за приключен и започна с пестеливи движения да се подготвя за формално сбогуване.

Кай с мъка устоя на желанието да му предложи аперитив. Само мисълта, че ще бъде изцяло погрешно разбран го възпря да наруши церемонията.

О’Донъл изрази всичко, което имаше да каже, само с един поглед.

Кай го разбираше и знаеше, че се е оставил да го убедят да стане секундант единствено от желание ситуацията да не се изостри ненужно.

За съжаление Фруте попречи на ефектното оттегляне на Шатингиус; тя не разбираше особено много от стил и счете коректното сбогуване за обида. Беше застанала на пост в близост до вратата и успя с един-единствен гърлен лай дотолкова да сплаши Шатингиус, че цилиндърът му падна.

Това удовлетвори Кай. Той се извини, а вътрешно се радваше на изкривената гримаса на засегнатия вестоносец.

После се свърза по телефона с Фиола и Лиевен. Фиола веднага дойде при него. Той бе ядосан на глупостта на Курбисон.

— Прекалено е млад за подобни неща. В него се крие много страст, и затова ми харесва; но има неистова склонност към романтика и не разбира от нещата, които стават от само себе си. Имахте ли намерение да го предизвикате?

— Всъщност не. Но тогава ме възмути стрелбата по гълъби.

— Много сте чувствителен, Кай. Нали преди две години самият вие участвахте? Кай кимна.

— Не това е причината. Смятам, че е правилно да се мисли логично, но не и да се живее логично. Фиола се засмя.

— Прав сте, не бива да се тревожим за това, какво сме мислили вчера. Трябва да имате предвид, че Курбисон е възпитаван в Англия. Там много неща се обясняват със спортни термини и в това няма нищо неестествено.

— Признавам му го.

Фиола повдигна рамене.

— Как да не се ядосва човек, но е невъзможно да се разберете с него.

Той изгледа изпитателно Кай.

Кай отвърна на погледа и каза спокойно:

— Точно така, не бих могъл да се разбера с него. За кратко време настъпи тишина, Фиола проследи мисълта му. Знаеше какво цели. Кай искаше разрива, защото искаше Лилиан Дънкърк, и беше оправдан в този си разрив.