Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Лиевен се вгледа внимателно и каза учуден:

— Само двама господа, но може би…

Поздравиха се сдържано.

За учудване на Фиола и Кай се появиха само О’Донъл и Шатингиус; Шатингиус с жлъчна сериозност, О’Донъл — много загрижен.

Двамата чакаха и се съвещаваха тихо. О’Донъл се върна още веднъж и дойде след няколко минути, клатейки глава.

Шатингиус направи заключително движение и пристъпи към Фиола.

— Нека да сверим времето.

— Сега е шест часа и десет минути.

— Това означава десет минути след уговорката. За свое съжаление трябва да обявя, че от вчера следобед не успяхме да открием граф Курбисон. Затова наистина съжалявам, не е възможно и да се получи обяснение за неявяването му. Отчитайки обстоятелствата, засега не мога да приема друго обяснение, освен че е станала злополука, или някаква абсолютно неотложна причина го е възпрепятствала да остави съобщение. Моля ви да приемете същата причина до изясняване на подробности по случая и да ни извините за безплодните усилия.

Фиола беше ужасен и погледна към О’Донъл, който направи отчаяна гримаса:

— През нощта не беше в жилището си.

Лиевен постави ръката си на рамото на Фиола и се заслуша. Всички замълчаха и се заслушаха.

Вятърът носеше шума на втора кола.

— Докторе — помоли Фиола, — не се знае кой идва… Моля отдръпнете се малко назад.

Някой се приближаваше бързо. Шатингиус изведнъж се скова отново и отстъпи. Курбисон се появи изневиделица между дърветата.

Беше блед и възбуден. Поздрави секундантите си с почти отсъстващ поглед и им каза нещо.

Шатингиус искаше да отиде при Фиола, но Курбисон го спря с измъчена усмивка. Той беше напълно съсипан, но имаше сила дотолкова, че да приключи сам с тази история.

Предния ден, след като всичко беше уговорено, поискал да открие Лилиан Дънкърк, но не успял да се срещне с нея сутринта.

Следобеда отишъл още веднъж, изпълнен със съмнения, че Лилиан Дънкърк няма да иска да го приеме, за което имала хиляди причини.

За своя изненада, обаче, веднага го поканили. Там той открил, за което също не бил подготвен, една весела компания и нямал и най-малката възможност да поговори с Дънкърк за онова, което му било на сърцето.

Тя се държала с него, като че нищо не се е случило. Той правил благовидни физиономии и изчаквал, докато другите си тръгнат. Когато останали малко гости, успял да остане насаме с нея в една съседна стая.

Искал да я помоли да поговорят; но преди да успее да започне, тя мило се приближила към него и го помолила да й подаде ръката си.

— Бъдете щастлив, Рене. Моля, не ми давайте никакви обяснения. Би било ужасно да играете трагична роля. Преди да стигнете дотам ви очаква цял един живот. Та вие сте насред път. Бъдете Щастлив!

Той искал да говори, да убеждава, да действа, да извърши нещо велико — но нищо от това не би помогнало; раздялата била неминуема.

Така той вървял по улиците, час след час. Кочияши го викали, коли спирали пред него. Чувствал се като човек, ухапан от змия, който трябвало да върви, и вървял автоматично, без да спира.

Разхождал се през стария град, стръмните улици, неспокоен, отчаян и безчувствен.

Отдолу се виждали фенерите на морската тераса на казиното, между палмите, та чак до морето. Гарата блестяла пъстра като детска играчка, а кръглото стрелбище се откроявало от морето.

Курбисон говорел тихо, като че на самия себе си, клетви, всичко онова, което искал да изрече. Станало късно през нощта, мъглата намокрила дрехите му. Изведнъж усетил толкова непреодолимо и силно чувство за глад, че му затреперили колената. Стигнал до най-близката врата, една малка гостилница, където седели само местни, поискал хляб и плодове, хапнал лакомо и набързо, оставил парите на масата и си продължил.

Най-сетне стигнал до малък хотел. Сторило му се невъзможно да се върне по обратния път до дома. Престанал да мисли, поискал стая и моментално потънал в дълбок сън.

Един-единствен път се събудил, светнал лампата и се опитал да мисли. Спомнил си, че трябва да изпрати съобщение на секундантите си, но решил да мине покрай тях и да ги вземе. Участта му изглеждала различно от предната вечер, вече бил отстъпил, но недостатъчно.

Разбрал, че самият той бил виновен, и като че ли за няколко часа бил станал с години по-зрял. Видял нови цели в досегашното си безгрижно съществувание и взел важни решения през тази нощ.

Надявал се, че е преодолял кризата, но не знаел, че всъщност само я е задълбочил; защото зад всичките тези планове прозирало основно желанието му да спечели отново Лилиан Дънкърк.