Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

От двете страни на гюрука им се стичаха широки ручеи. Синият дим от цигарите оставаше затворен в колата, не намираше път през потопа. Гюрукът представляваше малък остров на спасението.

Най-сетне шумоленето се превърна в нежно шеговита музика на ромолящата, падаща в улеите вода, дъждовната мъгла изпълзя в пукнатините, времето се проясняваше, докато най-сетне се откроиха като отрязани с нож, а гумите безропотно оставяха върху шосето профила на грайферите си в две дълги успоредни ивици.

След това дойдоха студените, буреносни хребети и снегът.

Първоначално той се появи на вълнообразни ивици върху един склон, с издатък под него, който изглеждаше особено изящно, но точно там снегът ставаше вече безформен и свършваше; обрамчваше топли, кафяви места с маслиненозелени, миналогодишни чимове трева. Между тях навсякъде бяха наболи стъбълца на минзухари във всички цветове — на юг и на север, един до друг в хладна схватка.

Колата се промъкваше необезпокоявана през познатата местност и се катереше все по-нагоре.

Схлупени колиби, изгледът — една далечна бляскава долина, сребърни върхове отзад, склон, плато, тъмни кафяви къщи, селото, каменните кутийки на хотела Сен Мориц.

Фруте толкова бързо изскочи от колата, че се преобърна в снега. При втория си скок почти събори младата Барбара и я заля с толкова енергична нежност, че тя не можеше да пристъпи напред и трябваше да поздрави Кай, усмихвайки се отдалеч, докато догът малко се поуспокои и освободи пътя пред нея.

Кай я гледаше мълчаливо. Сърцето му не туптеше по-силно от друг път. Не беше възбуден, въпреки че вярваше, че трябва да е така. Но усети по-остро и по-непосредствено тишината, която Барбара носеше със себе си. Лицето й бе почерняло, и така линиите му бяха станали по-определени от преди, движенията й бяха свободни и отпуснати, леки, без всякакво усилие. Тя беше непринудена като дама, и все пак още девойка.

Един до друг те крачеха в снега. Кай с удоволствие го газеше с подметките си.

— Отдавна не сме виждали сняг, Барбара. На Средиземно море цъфтят мимози и нарциси.

Стъклената врата, разделена на шест, я обгърна. Само колкото едно дихание Кай и Барбара останаха един до друг като в стъклена съкровищница. После кристалът и месингът се отвориха и ги отвяха в свежия въздух на залата. Която след светлината на снега, изглеждаше в полумрак.

— Избрала съм ви хубава стая, Кай. С най-красивия изглед и най-хубавите шезлонги.

— Барбара, приятно е да се чувстваш обграден с грижи. Нека да вземем Холщайн и да потичаме из снега.

Местността беше като безмълвна експлозия под удара на светлината, бяла върху бяло, блясък върху светлина. Цветни пуловери изпълзяха, обикаляха и се събираха на ледените езера като топки, пъстри като папагали от Амазония. Одухотворени жени вървяха, пищни в карираните си бричове, без да изпитват срам, за сметка на това, привличаха погледите върху себе си. Странно седяха очилата, обрамчени със злато върху шоколадовата кожа. Кай твърдеше, че никога не е виждал темета да лъщят по-ярко, отколкото тук. Те светеха като съзвездия.

Барбара бърбореше за най-различни неща. Тя имаше чар, затова можеше да говори, каквото си поиска. Риташе снега с крак, хващаше го, изтърсваше го от накичените клони на някой бор, гледаше го сериозно, душеше го, твърдеше, че е намерила нещо, а най-сетне го хвърляше високо и притичваше под него.

Но за Фруте беше направо чудесно, тя профучаваше и го хапеше, гонеше го с хитра муцуна и напразни отчетливи скокове. Това пък даваше повод на Барбара, те се гонеха, тичаха и се покриваха със сняг, забързани, докато останеха без дъх, докато паднеха и кучето с нежни лапи отново блъскаше момичето в снега, щом само се опиташе да стане и с кратък откъслечен лай лудуваше около нея.

Не след дълго и Холщайн се включи — започна едно хвърляне на снежни топки насам-натам, между тях скачаше кучето, тичаше ту към единия, ту към другия, Кай стоеше и разпалваше всички, но не помагаше на никого и не можеше да се отърси от едно особено чувство, не неприятно, леко смущаващо, нещо, което почти го възпираше, без самият той да го иска.

Вечерта отидоха да танцуват. На море и в планината дробовете са настроени празнично от мекото опиянение на въздуха, кожата като че ли издишва слънце, а часовете, прекарани между свободните властни линии на планините, на хоризонтите и на простора, придават на вечерните събирания такова излъчване на подвижна и ритмична здравина, че артериите пращят и кръвта пее, мисълта като че ли се впуска във вихъра на танца, а тялото пулсира до крайчеца на пръстите от радост за самия себе си.