Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Фруте обърна леко глава и дръпна ушите назад. Не приемаше нищо повече, но с леко драскане направи знак на Кай, че е време да получи намазаната си филия. Парчето котлет беше прибрано, но тя не се предаваше; похвали добре възпитаното куче. Кай беше готов за нови преживявания.

Барбара и Холщайн не дойдоха за обяд. Бяха поръчали да им Увият печено месо, плодове, препечени филийки и масло, и бяха оставили съобщение за Кай да се качи при тях. Той си представи картината: те седяха някъде там в снега и светът беше светъл пред тези млади създания.

— Какво да правим, Фруте? — Той се разходи с кучето наоколо. — Може и да не повярваш, Фруте, но от няколко дни се чувствам стар. Приемаш, че си остарял, когато простите неща ти се сторят сложни, точно защото са прости. Виждаш ли, този Холщайн, той знае кое е правилното и го прави. А аз първо си поставям бариери, за да мога после да се чудя защо пътят ми не е свободен. Можеш ли да си представиш само, че този мъж пред теб спечели Агнес Гемантес с фриволен блъф и успя да я заблуди в продължение на почти цял месец, че не му е достатъчна? Същият сега стои безпомощен и не знае какво да прави. Особено е с жени, които познаваш от деца и си ги видял как порастват; човек трудно намира път до тях. Изобщо е трудно да започнеш нови отношения с хора, които познаваш отдавна Американската групичка излезе навън и вече се усмихваше доверчиво. Това окончателно затвърди лошото настроение на Кай. Той цял ден си остана в стаята, докато Барбара не го изведе.

Вечерта Фруте преживя второ премеждие. Кай чете до късно и забрави да заключи стаята си. Фруте използвала случая да натисне дръжката и да предприеме авантюра по коридора. Кай се стресна от подтиснат вик, видя, че кучето го няма и хукна към стълбите.

Отсреща, малко встрани, видя мъж по пижама, който не смееше да затвори изцяло полуотворената врата зад себе си, защото догът стоеше точно пред него. Кай я извика веднага и пижамата бързо се покри, така че не се наложи да се извинява заради кучето. Искаше да го направи на следващата сутрин и запомни номера на стаята.

Но щом попита портиера кой живее там, той му каза името на една дама от Пенсилвания, което обезсмисли всичко останало.

Последния ден Барбара искаше да ги заведе до една колиба. Оставиха Фруте в хотела и потеглиха още през нощта с фенери. Снегът беше блед и сив като удавник, а кръговете от фенерите изглеждаха дребни и безкрайно отпуснати сред неговата безчувственост.

След два часа на върха се появиха светлинки. Някои бяха по ясни, други изглеждаха като в пелена от мъгла. После отново станаха тъмни, а въздухът под тях се освети и се отдръпна. В тази игра печелеха само върховете. Към това се присъедини и червеното, което, слизайки по ската, мина покрай раменете им, мъглата започна да свети като перли, блестеше навсякъде, ръбовете се изпъчиха напред, златни, вцепенени от порива — светлината разби укрепленията, слънцето се издигна над планината.

Студът си отиде. Скоро Барбара си свали шапката. Холщайн разкопча якето си. Кай предложи да свършат начинанието както трябва — якета и пуловери отидоха в раниците, ръкавите бяха навити, а отпред към хижата с тънка бяла блуза крачеше Барбара — като момче, малка, почерняла и изгубена в този скат.

Отпред имаше кухня с камина и дърва за огъня. На една греда бе закачена бележка с полезни предупреждения. Зад кухнята беше спалнята. На южната й страна имаше пейка. Обходиха терена и събраха дърва, за да допълнят наличностите. После всички легнаха на слънце, кой където си пожелае.

Следобед Барбара тропаше с котлета и тенджери. От силния аромат на кафе Холщайн се размърда.

— Цивилизацията си има своето очарование — призна той така изненадващо, че Кай се скапа да се смее и се замъкна към кухнята.

После разгледаха книгата за посещения на колибата и Холщайн изнесе блестящ концерт на устна хармоника.

Вечерта Кай бе обзет от меланхолия. Загледа се навън. Армия от сенки обгръщаше светлината, която бягаше и вече се предаваше, докато най-сетне скочи от покрива на къщата и изчезна във въздуха.

Тишината му подейства. Той се почувства самотен и това чувство се превърна в осезаема самота, щом чу от колибата приглушения разговор на Барбара и Холщайн.

Колебливо погледна живота си в очите и му се стори прекалено да жънеш, без да си посял. Един селянин, който обработва нивата, беше по-честен и истински, дори по-героичен. Беше добре да вършиш скромно ежедневните неща. Останалото бе лъжа; останалото също не беше кой знае какво; и в двата случая не се придвижваш напред.