Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

— Вчера водата бе толкова прозрачна, че човек можеше да види собствената си сянка на дъното. Като плувах към брега, тя плуваше пред мен отдолу, разкривена от движенията ми. Имах чувството, че самолет лети над облаците и влачи бързо и загадъчно сянката със себе си.

— Странно нещо са сенките — каза Кай. — Можеш да се препънеш в тях. Най-опърничави са нощем пред фаровете. Стоят си в някоя канавка и изведнъж изскачат като животни, стават огромни и побягват изплашени. Разправят една случка, на някакъв човек се наловило да смени крушката на фара си на магистралата. След като потеглил отново, пред колата затанцувал призрак — за миг приличал на човек с разперени ръце, а в следващия — на същински призрак. Не можел да си обясни какво става и едва по-късно забелязал, че при подмяната на крушката във фара попаднала муха, която от отражението на параболичното огледало се увеличила многократно и попаднала в светлинния лъч.

Мо Филби постави краката си един до друг и обви с ръце глезените.

— Много интересно! Струва ми се, че сте романтик.

— И на мен понякога ми се струва.

— Не е ли доста напрягащо?

Тя постави брадичката си върху коляното. Под банския й костюм се отбелязаха фините прешлени на гръбнака й — сякаш, ако ръцете се отпуснеха, щеше да се разхвърчи на всички страни.

— Ако го умееш, не чак толкова — каза Кай, който отново изпита желание да разговаря.

— А ако не умееш?

— Тогава става като с рибаря, който във водата попаднал в собствената си мрежа и се удавил.

— Това трябва да е ужасен край.

— Най-ужасни са последните минути — в собствената мрежа!

— Значи романтиката може да бъде и опасна?

— Страшно!

— Значи трябва човек и да умее?

— Ето ти задачка — отвърна замислено Кай — Традиционно човек търси нещо романтично. Какво би станало иначе с любовта?

Синият й копринен гръб се изправи.

— Искате ли да поплуваме?

Те се запътиха към водата; Мо Филби откопча обувките си. Камъчетата под краката й изскърцаха. Хванаха се здраво за въжетата, които водеха до морето и се запътиха натам.

Вълните на прибоя идваха млечносини, удряха се в телата им, разбиваха се и искаха да ги откъснат; но ръцете удържаха; следващата вълна ги удари в главите. Те се пуснаха и заплуваха. Зад тях пляскаше Фруте.

Първият сал беше непосредствено до тях. Те го заобиколиха и пропуснаха край себе си. Следващият беше доста навътре и бе празен. Покачиха се на него. Фруте се появи като отломка от бронзова статуя, с главата над водата, остави се да й помогнат да се покатери, изтръска козината си, така че се разхвърчаха пръски. Салът се носеше по вълните. Те стояха отгоре.

— Обявихте ли вече участието си в европейското първенство?

Салът се наклони, Мо Филби се задържа за ръката на Кай и го погледна.

— Все още не е минал срокът за записване — каза той, хвана я неочаквано и безцеремонно я хвърли във водата, а лаещата Фруте скочи след нея.

Те веднага се появиха отново; Кай се изтегна на дюшека, с лице на ръба на сала, близо до главата й.

— Бихте ли желали да хапнете с мен? — Тя му хвърли шепа вода в очите, кимна и бързо избяга.

Обядваха на малка маса на балкона на първия етаж на хотела.

До средата й беше спусната тента, за да запази масата от ярката светлина. Ръбът на сянката падаше косо, така че се получаваше двойна атмосфера: навън — силното, бяло слънце, а под лененото платно — мека копринена светлина.

Мо Филби стоеше на ръба на балкона със светещи коси и блеснал тил, недостижима, една искряща амазонка — тя пресече линията на сенките и кожата й стана матова, усмивката, очите, които не можеха да се определят — отново бе станала жена.

Банята им донесе лека умора, която бе много подходяща за приятен разговор и флирт. Между тях вибрираше еротиката на естетичното, радостта за очите, почти инстинктивното утвърждаване.

Кай приемаше тишината като експанзия, в която много неща бяха преплетени едно в друго, така че той самият не можеше да прецени дали беше отзвук от дните, прекарани с Барбара, или предвкусване на времето с Лилиан Дънкърк, или пък бе влиянието на живата реалност с Мо Филби.

Нещата преливаха едно в друго. Времето се лашкаше и проникваше, растеше и се превръщаше от „едва ли не“, в едно дишащо и треперещо „вече?“, което се беше устремило към Мо Филби; защото тя бе тук и с това беше по-силна от останалите; в нея се събираше неизясненото в едно спокойно „заедно“, временно и мимолетно, и все пак в този особен момент Барбара и Лилиан Дънкърк сякаш духом бяха с нея и я подкрепяха. За кратко време те се сляха в хетерогенен фронт — нежен вариант на непрестанното, тайнственото и женственото, макар и между чужди — женски фронт срещу мъжа.