Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

За няколко минути и двамата се явиха. Холщайн притеснен отвори с тласък вратата.

— Да не сте се ударили?

— Не, нека опитаме нещо. — Кай обясни неточния си чертеж. — Това е опит горивната смес да се подава много по-бързо и фино разпръсната. Скоро ще го опитаме, за да сме готови за европейското. Но сега искам от вас нещо друго — сигурно сте забелязали, че при максимална скорост колата не е абсолютно стабилна, а се тресе и приплъзва странично.

Холщайн кимна.

— При хлъзгав път — продължи Кай.

— Дали да не дадем пълна газ — сети се Холщайн — Мислил съм за това. Колата трябва да се олекоти отпред; така ще стане по-стабилна. Причината е в спирането на четирите колела. Ще свалим двете предни спирачки. Това ще помогне.

Холщайн придърпа кабелите на подвижната лампа.

— Наистина ще помогне. Хайде да се залавяме, да свалим оста.

Те работеха трескаво. На светлината на крушките моторът блестеше от смазката. Чуваше се звън на ключове, скърцане на болтове; стана нощ.

— Не сте ли гладен, Холщайн?

— Бихме могли да си поръчаме нещо.

Монтьорът се върна с пушена риба, сирене, хляб и вино. Нямаше как, измиха си ръцете; Холщайн седна на масата, Кай се обърна към стената — в едната ръка парче хляб, в другата — сребристи рибки, а на хартията пред тях — остатъкът от вечерята. Те започнаха да се хранят с огромно удоволствие. Отпиваха и големи глътки възбуждащо вино.

Кай чу вятъра около бараката. Между големите тъмни дупки в стената проникваше приглушена светлина, която се отразяваше, ярка и бляскава, върху металните части. За миг го връхлетяха спомени за вечерта с Фруте и младата Барбара между конете, сред мъглявата светлина на конюшнята. Причу му се глас: „Отново ли си тръгвате, Кай?“

Заслуша се, а после се отърси. — Да започваме да сглобяваме.

Работеха тихо. Кай видя, че привършват. Холщайн бе направил сериозна физиономия.

— А вие, Холщайн, защо сте така мълчалив?

Магията изчезна.

— Не знам — засмя се тай. — Изведнъж ме обзе особено чувство.

— Получих графитна смес за маслото, за да се намали триенето на буталото. Ще видим как действа.

Свалиха колата от криковете и запалиха. Прозорците задрънчаха, бараката се за тресе, виното в чашите се разлюля — като окован великан със свистящи колела в тясно помещение.

Когато след няколко минути ръмженето замря, тайнствено се прокрадна тишината. Кай премери температурата на водата и маслото, опипа цилиндрите; отново запалиха двигателя, моторът издуха целия въздух от бараката; най-сетне се успокои и отслабна, и замря виещ и подсвирващ.

В отмиращата песен от далечината се примеси и един друг тон — тих и упорит, продължителен и усилващ се, преминаващ от тъп тътен до ясен звук на орган, изчезваше и се появяваше отново-още по-силен.

Те се заслушаха. С един скок Холщайн се намери до вратата и я отвори рязко. Нощта навън бе необятна, звездна и хладна. Слушаха напрегнато. Холщайн бе сложил ръце на ушите си, бе отворил широко уста, за да чува по-добре. В нощта ехтеше ясният звук от далечината.

Холщайн се обърна.

— Някаква кола тренира на пистата.

— По това време?

Нощта бе осветена от луната. Но как бе стигнала колата до пистата?

Кай изчака. Без съмнение — това беше мотор, работещ на бързи обороти. В главата му се загнезди една мисъл. Холщайн я прочете в очите му, хукна към бараката и донесе хронометри.

Отправиха се към пистата с велосипеди. Колелетата безшумно газеха шосето. Воят стана по-интензивен и силен; звучеше като брехтене на мощен елен. Ловната страст ги обзе.

Оставиха колелата в парка и се насочиха към пистата.

— Ще ми се да знам как е влязъл… — пошушна Кай.

Застанаха зад една ограда и си потърсиха наблюдателница. Тихо се промъкнаха по-нататък, докато съзряха част от пистата.

Тя беше сребристо сива на лунната светлина, като от кадифе. Завоят беше белезникав, засенчен от мрака и губещ се в него. А отзад — небето — неясно, треперещо и разтърсвано от ръмженето, което господстваше осезаемо, лашкано между гората и звездите.

Наближи. Кай вдигна глава, циферблатите на хронометрите проблеснаха под пръстите. Раменете се повдигнаха, клепачите се свиха, свободната ръка се сви в юмрук. Тогава от тъмното изникна нещо още по-тъмно, заплашително приближи, прелетя над ръба на пистата, стрелна се в завоя като нощна птица и изчезна.

— Познахте ли го?

— Мърфи.

— Засякохте ли?

— Да.

— Останете тук и чакайте. Аз ще изтичам до завоя.