Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Принцесата каза загрижено:

— Решенията се взимат до двайсетата година.

Тогава основната насока е окончателно решена. Онова, което идва после, може би се смята за решение, защото в него се вписват велики имена, но най-често е само промяна на повърхността, на обкръжението, може би и на наклонностите; но решения не, за вас всичко е предрешено.

— Досега само веднъж съм се измъквал от кръстопът с неприятно чувство на боязън и разбрах, чене може повече така. Трябва да реша как ще протече животът ми оттук нататък. И преди съм мислил по същия начин, както и сега. Но сега станах несигурен, започнах да харесвам границите, или поне да ги оценявам по различен начин. Преди ми се струваха оковаващи, сега си давам сметка, че те могат да концентрират човека. Това е цял един комплекс — тишина, спокойствие, парче родна земя, може би и една жена; доброволно пускане на корени, обсебване, задължения — трайното. Знаете, че и за това има разбираемо понятие; съществуване от центъра навън, а не от периферията; радиус, а не тангента.

Принцесата го измери с поглед.

— Аз вече съм стара жена, но едно разбрах: няма трайна връзка, нито траен съюз, има само трайна раздяла.

Кай кимна и се загледа в зигзагообразните движения на плоските риби зад стъклените стени.

Принцесата каза нежно:

— Това са барзоите сред рибите — също така елегантни, като тази порода кучета. Шараните са по-полезни; но каква е ползата от това за самия шаран?!

Рибите кръжаха като пеперуди и плуваха през зеленината.

Тя продължи:

— Ако снемеш тежестта от плещите на хамалина, той се чувства облекчен, но ако му вземеш душата, страда. От поколения насам дотолкова сме се отучили да бъдем свободни, че харесваме баластрата. Защо ви е да се товарите? Не е важно откъде минава реката — направо или с хиляди завои; важното е, че се влива в морето, а не в езеро, с чиято вода се мели брашно, избелва се лен и се плакне бельо.

Тя говореше високо. Кай усети странния миг и намери верния тон, за да каже нещо, което предизвика усмивка на лицето й.

— Ще ви отвърна с вашите думи — колко сте млада!

— Не се измъквайте; разбира се, това, което използвах, са само картини, а картината никога нищо не доказва, само подсилва ефекта. И в този свят никой нищо никога не доказва; върнете се през вековете — те са се оформяли без да търсят доказателства и без справедливост. Това е смъртната присъда за всяка демокрация, колкото и за хуманна да се смята тя. Както и смъртна присъда за полезното.

Той сбръчка чело.

— Полезно — само как звучи! Ужасяващо, като изтрити дребни монети. Подобна дума идва, лепва се за някакво понятие и после му се подиграва оттам: „ти си аз“. А всъщност двете са напълно различни и думата е винаги многократно по-слаба от чувството, което се крие зад нея. Това трябва да се отчита, защото е много лесно и безопасно да изходиш от думата и по този начин да направиш за смях безсловесното, което се крие зад нея. Може би е по-добре човек да опита, макар да е по-трудно, да намери описание и да започне отзад напред.

Принцеса Парма наклони към него едрото си повяхнало лице.

— Сега стигнахте до една моя слабост — няма нищо по-ненужно от езика. Това човек усеща, когато често е сам. Езикът идва от улицата и винаги съхранява в себе си нещо от нея. Обобщава онова, докато най-сетне се получи недоразумение, което би трябвало да си остане лично. Той е довел само до едно добро нещо.

В бледите крайчета на устните и се прочете ирония. Кай повдигна вежди в очакване.

Тя още повече приглуши мрачния си глас:

— Приближил ни е до заблудата, че съдържанието е по-важно от формата. Това става само когато човек иска да докаже нещо на самия себе си. — Тя бе обляна от ведра вълна, нежна и сърдечна радост, дяволитост и дори лека ехидност. — Не става дума за това, колко земя е изкопана от шахтата, а как изобщо ще се справим със задачата. Жестът е повече от съдържанието. Съдържанието е познато, досадно, и в крайна сметка — безсмислено, защото ние умираме много след него и то не ни принадлежи. То е чуждо и ние само се измъчваме с него. Жестът е наш, толкова наш че без нас не би могъл да съществува и тъй като сме свързани дотолкова, остава вечен. Но и това не означава нищо — „вечно“ е не само помощна дума, а време. Истини, които надживяват човека — какъв смисъл. Да ги търси човек не е геройство, а честност. Можеш да се оставиш на течението; но това не трае дълго. Едва когато лутането към трансцедентални врати и мостове престане, започва животът, в чийто център сме и оставаме самите ние. А как ще се направи това, е все едно. Избрах една доста странна област, в която да влагам грижите, старанието и любовта си — тези екзотични създания, които толкова малко напомнят тежест и стъпки. — Замълча за миг и после продължи тихо, със спокоен израз на лицето: — Човек не бива никога да обвързва сърцето си с хора; това е нетрайно и доста съмнително щастие. Още по-лошо е да отдадеш сърцето си на един-единствен човек; защото какво би ви останало, ако той си тръгне? А той непременно ще си тръгне.