Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

— Доста авантюристично — Холщайн се засмя, по лицето му се четеше истинска индианска романтика.

— Даже е неприлично, но създава напрежение. Реванш.

Кай заобиколи, отново чу тътена на пневматиката. Появи се бледата сянка на колата, призрачно се насочи към него, сви в последния миг; нагоре, секвайки дъха, право към небето, бесни колела, излетели, хванати от ръка на магьосник и върнати отново в правата.

Първия път картината порази Кай, втория — наблюдаваше, а третия засече техниката, четвъртия — вече знаеше достатъчно и се върна при Холщайн, който лежеше на земята с хронометър и хартия до себе си, с ръка прикриваше светлината на джобното му фенерче, плътно прилепено до земята, за да може да пише.

Върнаха се в бараката и изчислиха скоростта на Мърфи. Холщайн пребледня.

— Бил е много бърз.

— Разбира се, но като се вземе предвид, че нощем се кара с около десет процента по-бързо, а нашето време е от обяд. Сега ще видим как точно стоят нещата.

— Как така?

— Ще покарам — сега. Ще бъде страхотно. По всичко личи, че пистата е отворена.

Холщайн започна да се смее.

— Чудесна идея, идвам и аз.

Кай го потупа по рамото.

— Понякога се налага да правим неща, които не са особено джентълменски; прекалената честност води до склероза. А това, напротив, вдъхва живот. Рядко съм в такова добро настроение и готов за приключения.

— Може би Мърфи още е там.

— Това само би придало на ситуацията допълнителен чар. Няма за какво да се безпокоиш. Какво ни пука. Искаме да сме лекомислени. Ако го срещнем, още по-добре за него. При всяко едно положение. Отиваме.

Моторът изръмжа и подскочи; с един скок се появи на хоризонта, като опасен вълк, който изгаряше в амок.

Една котка едва успя да се изплъзне изпод гумите. Холщайн я подплаши.

Кай заклати глава.

— Котка и луна — днес вече нищо лошо не може да ни се случи, неуязвими сме.

Стигнаха до пистата. Мърфи вече го нямаше. С млад дух и очи Кай натисна здраво газта в цилиндрите и се смъкна зад волана. Беше отново двайсетгодишен, това преживяване го възбуждаше повече, дори и от жените. Леко осветеният от луната участък остана назад и колата летеше като някое извънземно между облаците.

Усещането беше като на майка, вълнуващо, обвито в тайнство, полусън, полувнушение. Едва като видя жестикулациите на Холщайн, се върна към реалността и започна да кара внимателно. Те пресметнаха скоростта си.

— По-бързи сме.

На следващия ден времето беше ясно. От сутринта Кай се беше стегнал и заедно с Холщайн работеха интензивно. По обяд се върна от Милано.

— Искам да отида до Ница.

Холщайн се изправи учуден.

— Нали имахме намерение да тренираме?

— Днес не мога. Изведнъж ми се прииска да прескоча до Ница. Не знам откъде ми хрумна, нито какво ще търся там. Понякога идеите са толкова натрапливи, че човек не може да им се противопостави. Утре по обяд се връщам.

— Разбирам, но все пак е по-добре да останете.

Кай постави ръка върху рамото му.

— Странно — чувството за дълг се проявява до двайсет и пет и след трийсет и пет години; първият път от идеализъм, вторият — от практически размисъл. Между тях е периодът на настроения и непредвидими хрумвания. Да се разберем така — ще се побера в графика ви.

Принцесата имаше стая пълна с аквариуми и терариуми. Вечер обичаше да стои там. Само над един голям басейн, обрасъл с валиснерии и сагитарии светеше матова лампа. Водата бе огряна от нея и в тъмното помещение създаваше впечатление за прозрачна, светлозелена кристална дълбина, в която бавно плуваха много тънки декаденси със своите източени перки и ивици по корема, и сребристочерни амазонски птерофили… Червените охлюви се бяха настанили с кръглите си къщурки в плътните фотьойли от ричия, странно присвити висяха гръбчетата на пурпурните и перлени хаплочируси, дошли от остров Лопес, между стъклените листенца на малки стръкове елодии.

Принцесата беше сама. Посочи на Кай място до себе си пред широката страна на аквариума.

— Смятах, че сте в Монца.

— Днес бях и утре се връщам обратно.

— А сега?

— Хрумване — дойде ненадейно и го последвах.

Принцесата се засмя:

— Колко сте млад само!

— Вече не съм.

Смехът стана още по-дълбок.

— Все още сте, сега сте.

— Точно това не зная, дори се притеснявам. Чувствам се раздвоен. Абсолютно нищо не държа здраво в ръце, а покрай мен преминават толкова много неща; но аз не хващам и не искам да хвана нещо. Понякога имам чувството, че балансирам; отдясно — тишината, отляво — безпокойството, това е последното ми балансиране и от мен се очаква да взема решение.