Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Изведнъж в стаята нахлуха спомени, сенки и имена. Събраха се в очите на принцеса Парма, кръжаха около нея и се навеждаха над съсухрените и ръце. Вече не болеше, това не беше оплакване, а смисъл на един живот, възкръснал от самия себе си, от миналото, докато в тези добродушни очи тлее все още искрица живот.

Тя наклони лице към стъклото на аквариума. Плоските високоперковци беззвучно изплуваха от горичката сагитарии и заставаха до стъклото.

— Вече ме познават. Колко странно им е изглеждало всичко в началото — гиганти, плуващи към тях с подскоци и куцукане, пещерата на устата и езерата на очите, бледо северно сияние пред техните триъгълни глави, покрити с люспи. Какво ли има зад тези глави? Човек не може дълго да мисли за това.

— И не бива. Не сме стигнали още дотам, да се оставим да ни обземат подобни дълги размисли. Животинското у нас не е толкова далеч, че да започваме вече да се оглеждаме. Човек рискува да полети обратно. Засега ще го наречем бягство и връщане в нормално положение; защото светът, от който сме избягали, ни изолира и следи. И всеки носи в себе си наследството като предател. Още не сме дотам различни, че да започнем да се сравняваме.

Принцесата се засмя.

— Сега вече сам изрекохте присъдата си — твърдите, че имате подозрителен произход и затова не е препоръчително да се ровим толкова дълбоко. По-добре би било да останем на повърхността и да я утвърждаваме. Но вие сам искате да стигнете до дълбините — миньор в шахтите на душата; виждате ли, от ужас ми хрумват алегории.

Кай скръсти ръце.

— Днес и аз мисля като вас, лошо ли е, ако утре нещата се променят? Може ли човек да е сигурен, че и в бъдеще ще е в състояние да определя съдбата си?

Принцеса Парма посегна към бастуна си.

— Но защо тогава се опитвате така отчаяно да разгадаете бъдещето? Всичко ще стане така, както трябва; а на вас, който отделяте такова внимание на своето бъдеще, днес ще кажа за втори път: колко сте млад!

Кай се наведе над ръката й. Тя се надигна и го погледна. Тогава той усети, че тя мисли за нещо съвсем различно. Зад него сега се промъкваха спомените и сенките на онзи велик живот, който преди е запълвал стаята. Те бяха силни и все още предизвикваха любов и съпричастие; духът на миналото бликаше от тях; но те бяха дребни и безсилни пред едно — в неговото тяло биеше тайнството на кръвта и теченията на живота го въздигаха и снижаваха.

Погледът на принцесата се раздвижи. Малко преди да се върне отново в настоящето, тя се замисли. После пое ръката на Кай.

— Нали ще участвате на състезанието в неделя?

— И след като той кимна, добави: — Ще ви дам талисман. — Донесе една монета. — Не ми останаха много от тях; това са старинни монети на щастието от Корея. Щом и се наситите, подарете я на друг. В тези предписания се крие много мъдрост.

Кай се върна в Милано, ала не докосна автомобила последните два дни преди състезанието. Холщайн се навърташе в паника около него, но нищо не можеше да промени. Най-изненадани бяха Мърфи и Мо Филби.

Мърфи подозираше капан и не напускаше пистата, за да е подготвен за всичко. Холщайн изпадаше в униние, като гледаше как американецът тренира. Мо Филби бе изпълнена със сдържано очакване и извънредна бдителност. Първата вечер прояви следи от сантименталност. Следобед беше с Кай и й се наложи да проумее, че той не реагира и на най-умелата провокация, а просто изпадаше в безкрайна учтивост, идваща като валяк и смилаща всяко камъче по пътя си.

Не й оставаше нищо друго, освен да изчака да премине този му пристъп. Но вечерта нещата тръгнаха още по-зле. Кай бе изгубил изцяло интерес към състезанието и говореше за него като за изложба на говеда. Мо Филби се ядоса много и й бяха необходими неимоверни усилия, за да не премине към американските форми на общуване.

Набързо анализира всички точки и не намери собствена грешка. Явно ставаше дума само за настроение на Кай. Затова тя остана резервирана и не отстъпваше, докато той евентуално официално не се откаже да вземе участие в състезанието.

За сметка на това се осланяше на Лиевен, който бе неотлъчно до нея и не мислеше за нищо друго, освен за ралито. Тя го похвали, но след като Кай си тръгна, не можа да се въздържи да попита дали изобщо ще стартира.

— Естествено — отговори учудено Лиевен.

— Тогава или е прекалено сигурен, че ще спечели… — тя замълча и се вторачи в Лиевен.

— Не искате да спечели, това ли имате предвид? — допълни той. — Нито едното, нито другото. Познавам тактиката му. Последните два дни не иска да чуе нищо за ралито, за да се освободи психически и да се яви на старта спокоен. Винаги постъпва така.