Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Ръмженето на моторите бе вълнуваща музика. Те невидимо се движеха по пистата и само понякога свистяха като гранати, малки плоски снаряди от метал, колела и гуми.

— Колко души са се записали досега?

— В нашия клас са дванайсет.

Червен автомобил излетя от завоя и профуча покрай тях. Зад волана под бялата шапка се виждаха две присвити очи и стиснати устни.

— Това не беше ли…? — Кай погледна Холщайн въпросително.

Тай добави с насмешка:

— Мърфи.

Сега Кай усети по-силно живителната свежест на утрото още.

Целта бе ясна и еднозначна — открояваше се на мъглявия фон на бъдещето; не беше нещо фатално — просто една задача — безсмислена, но обсебваща.

Мъжът там в червената кола не го интересуваше като човек, нямаше значение, че доста дръзко бе провокирал яден сблъсък в една объркана ситуация, бъркотия, която той доброволно подхранваше и можеше да му изпрати благодарствено писмо за това; имаше и една съвсем друга причина; която блесна като мълния в мисълта на Кай. Това бе вечно очакваното желание за битка, дори и у префинения интелект, за премерване на силите — този примитивен първичен инстинкт, който често загадъчно изтласква размисъл и интелигентност, отказва се от дух, култура и личност, и удря твърдо и решително с очи и ръце: „Хайде, давай! Но се огледай!“

Онова, което досега бе занимавка, в този миг стана значима реалност. Кай бе готов да приеме битката с Мърфи, бе готов в продължение на седмица да се настрои така, като че ли няма нищо по-важно на земята от това да премине през даден участък; като стигне до целта с няколкостотин метра преди другия.

— Да започваме! — Той облече екипа си. — Огледахте ли автомобила?

— Всичко е наред.

— Добре, ще направя десет обиколки. Щом вдигнете дясната си ръка настрани — ще ускоря, ако я вдигнете високо горе — ще ускорявам още, ако я вдигнете обаче напред — ще отнема от газта.

Колата потегли по десеткилометровата отсечка и се върна. Лиевен вдигна дясната ръка горе; Кай се концентрира върху педала на газта, ускори и влезе в завоя рисковано. След десет обиколки спря. Кръвта бясно биеше във вените му. Бе взел нещата присърце и бе забравил колебанието и безпокойството.

— На старт.

Колата потегли, той задържа на полусъединител, натисна спирачките и спря. Двигателят изръмжа, веднъж, десет пъти, петдесет пъти, докато достигна желаната скорост.

Стана обяд. Достатъчно. Трябваше непременно да хапне. Първият ден обикновено имаше огромен апетит. Да се отдаде на обяда.

Той се изми и с Лиевен и Холщайн се отправи към ресторанта.

— Виждате ли патешкожълта кола, Кай? — Лиевен се оживи. — Между Милано и Ница не пътуват много такива коли.

Мо Филби беше до Мърфи. Тя извика към пристигащите:

— Елате с нас на обяд в Милано.

С чувство на задоволство тя наблюдаваше сдържания и премерен начин, по който Мърфи и Лиевен се поздравиха.

Мърфи бързо се обърна към нея:

— Трябва да ме извините, но искам да остана на пистата.

— Аз също ще карам и следобед — каза Кай.

С невинен поглед Мо Филби попита:

— Сигурно сериозно сте се заели със състезанието?

— Съвсем.

Лиевен се намеси предвидливо, за да смени темата:

— Можем да обядваме и тук. Наистина ще бъде импровизирано, но за сметка на това — практично.

— Добра идея. Имам дори — Филби се усмихна на Кай, — и ананас в колата — за десерт.

Това окончателно развали настроението на Мърфи. Стоеше мрачен, като ноемврийска вечер и изобщо не участваше в разговора. Първоначално грубо отказа ананаса, но като забеляза развеселеното ъгълче на устните на Филби, се опомни и изяде мълчаливо и унило почти целия плод. Малко го разведри вида на Лиевен, който не можеше да си обясни всичко това. Мо Филби добродушно го помоли за цигара.

Мърфи направи грешката да търси причини за кокетниченето на Филби. Донякъде разбираше поведението и, но не дотам, че да разгадае какво точно цели, а може би самата тя не го знаеше.

Можеше да пресече безславно забавните й игрички, ако направеше най-близкото до ума — да и противопостави неангажиращо равнодушие. Вместо това той изпадна в другата крайност — искаше да ускори нещата, да постигне резултат. Това в общи линии е правилна тактика в един несложен, нормален любовен триъгълник, но при декадентски и интелектуално преплетени отношения, беше грешка. Играта със скрити карти не носи точните резултати, а по-скоро е склонна към блъф и самообладание.

Мърфи искаше да спечели състезанието, да триумфира пред Кай. С тази си амбиция, обаче, засега не печелеше Филби, а просто му я предоставяше. Той го усещаше и още по-нетърпеливо очакваше промяната след победата си. Тръгна си по-рано, въпреки че му бе неприятно да остави Кай и Лиевен насаме с Мо Филби.