Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

— Стигнахме отново до темата на разговора ни в клуба. През последната седмица често мисля за това и усещам, като че навлизам в криза.

— Щом като толкова ви занимава тази мисъл, трудно ще можем да се разберем. Бих искал да опитам по обиколен път; прекалено сме начетени, за да злоупотребяваме; такива хора като нас не стават за градинари.

— И към едното, и към другото се привиква.

— Градинарството, да, то дори изисква навици; но другото, напротив, е отричане на навика. Харесва ти темпото, то е всичко. Нали не споделяте убежденията на теоретика за изкуството да живееш: любовта към темпото на всяка цена да се свързва с повърхностност.

Кай направи жест на отрицание.

— И аз не мога да го приема — продължи Фиола, затова и не изпадам в криза като вас. Не съзирам противопоставянето, което е в основата й, живеем така затворено, като мъж, който е влюбен само в една жена, горкичката, и за него целият свят се превръща в суетня. Затова сме приспособили и тренирали органите си да издържат на преживяванията; тези филтри със сигурност не допускат нищо от това, което създава егоцентризма. Единствената разлика е в темпото. Другите са бавни, мудни и постигат много малко, а ние сме бързи, жизнени и постигаме повече. Обичаме многото, както онези си обичат малкото, и при нас, и при тях това е въпрос на необходимост. Разликата е само в степента, а не в същността; защо да скромничим, щом като така не се стига по-далеч? Нима искате да изпаднете под влиянието на масите?

Кай се подвоуми:

— Не мога да се реша, понякога изникват спомени, с които не знам какво да направя. И въпреки това не ми се ще да ги отпратя. Вече съм достатъчно дълго тук, за да се отегча от уморителната картина и шаблонната й красота. Защо не си тръгвам? Не смея, имам усещането, че ще пропусна нещо. Но не знам какво.

Както си беше прав, Фиола извика:

— Ужасно е да се разгадае вашият случай. Зад това неминуемо стои жена. Що за абсурдна идея!

Кай също се засмя и отвърна:

— Няма никаква жена, или поне в смисъла, който подозирате. Най-вярното доказателство за това е, че точно исках да ви попитам за една съвършено непозната за мен жена.

— А може би това доказва точно обратното!?

Кай взе един нарцис и онемя. Фиола съвсем не беше сбъркал. Неясното чувство, което го тревожеше, бе свързано с малката Барбара. Тя беше някак на заден план и все пак присъстваше. Съвсем отчетливо се налагаше непреодолимото — Барбара никога не биваше да се превръща в епизод. Ако взетото решение натежи в нейна полза, то ще е трайно, независимо от последиците. Барбара — това означаваше живот — тих и неповторим. Странно, колко убедително звучеше това.

— Разговорът ни е много открит — Фиола хвана Кай под ръка.

— И безизходен — въздъхна отчаян Кай.

— Японската стая е виновна. Едно е успокояващо — който често мечтае да се установи някъде, никога не го постига. Онзи, който по природа е улегнал, се стреми към приключения.

Между дъбовете пред тях се намираше павилионът. Беше изграден специално за танци. Вместо под имаше дебела стъклена плоча. Под нея минаваха жици и омекотените светлини от прожектори, преливащи едни в други, без резки преходи. Друго осветление нямаше. Лицата не се виждаха, защото светлината не достигаше до тях; само от време навреме се мярваха една къдрица, чело или ухо.

Осветени бяха само краката, като че водеха свой собствен живот сред илюминациите, глезени и колена танцуваха ритмично в такта на музиката. Коприни на Пиеро, леко подскачащи под каскада от помпони, облени във водопад от светлина — и дълги тесни бедра, като светли ивици нагоре към ханша, обвит в тясна бляскава материя.

Кай не остана дълго. Точно сега не издържаше повече еротичната акробатика и неистово й се противопостави, особено когато към нея се прибави и музиката.

Излезе сам навън, намери път през листата и тръгна да се разхожда. От едно място можеше да се види терасата. Той остана в мрака, с маска в ръка, освободен от напрежението и спокоен. От страничната пътека се чуха стъпки, тихи стъпки, на бавно приближаваща жена. Много неясно видя наближаващия силует. При преминаването си покрай него, тя го докосна и се стресна от неочакваната поява на човек така близо до нея. Кай се извини. Бил избягал от павилиона и потърсил миг спокойствие.

— Мислех си, че ще ме отминете, без да ме забележите и реших, че е по-просто да си остана неподвижен — той изчака за миг. — Оттук се открива много тайнствен изглед към бюфета.