Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Той се засмя и тръгна с нея. Не можеше да се реши да се разделят. Те се запътиха към къщата, прекосиха залата. В съседното помещение имаше маси, на които се залагаше.

Един слаб, доста млад Пиеро вдигна глава от играта, стана и се насочи към нея.

— А, ето ви и вас. Бях започнал да се притеснявам.

— Сам виждате, че не е било нужно. — Тя не спря дори за миг, мина покрай него като покрай картина, но онова, което завладя Кай бе, че не го правеше грубо, а напротив — сърдечно, но непреклонно. Интересно му бе да срещне подобно необикновено самоуверено превъзходство, граничещо с добродушие.

— Искате ли да играете?

— Да, само за малко.

Те си потърсиха място и седнаха. Кай стоеше зад нейния стол. В него нахлу споменът от първата му вечер в Монте Карло. Засмя се — сляп ли е бил?! Жената пред него бе същата, която тогава му бе подала тайно жетона.

Тя потърси съвета му в една комбинация. Той се наведе и разпредели жетоните й. Така поиграха малко, после прекратиха играта и напуснаха залата.

— Приятно е да се поразходи човек.

Бяха отново до лехата с нарциси. В едно езерце плуваха лодки с лампиони. Над евкалиптовите дървета грееше луната.

— Една от дребните хитринки е, че външните неща облекчават повече в тежки душевни състояния, отколкото разбирането и утехата. Отчайваща ситуация. Човек се обгражда с онова, което обича, и всичко става по-просто, или напротив — не се затваря, а тръгва, вдишвайки бавно, върви и вижда как пред него се стопяват предразсъдъците му.

Жената не отговори и Кай замълча, върнаха се на терасата. Тук го спря с ръка, той остана и изчака, докато тя изчезна. Не се бе случило нищо, което би могло да го възбуди — среща, няколко разменени слова, разговори за времето, и въпреки това усети промяната, всъщност малка, но също така естествена и безпрекословна като тази жена. Той потърси определение за това, но то бе прекалено дребно, за да бъде обхванато. Не можа да открие нищо, освен описанието: едно приятно чувство, което сякаш имаше нещо общо с Матиас Клаудиус.

Нещата не останаха дълго така, превърнаха се в желания. Кай обиколи къщата. Жената вече я нямаше. Втълпяваше си, че не я търси, но щеше да му бъде приятно, ако я съзре. За сметка на това се сблъска с Пиеро, който го изгледа от масата с продължителен презрителен поглед. Неохотно седна на същата рулетка и започна да залага.

Когато отново усети погледа на другия отстрани, осъзна, че оня е побеснял и го остави да потъне до горното копче на копринената си риза. Пиеро стисна нервно зъби, но издържа. Кай загуби интерес към играта и потърси Фиола.

Срещна го в беседката. След няколко бегли реплики го попита за името на непознатата.

Фиола се сепна:

— Наистина ли не знаете?

— Не.

— Значи ви завиждам за това интермецо.

Кай повдигна глава:

— Защо?

— Това е най-трудната, капризна и невярна жена през този сезон.

Кай седеше в очакване.

Фиола се засмя:

— Лилиан Дънкърк. Тя е влюбена в граф Курбисон.

На ярката ивица на пистата Монца бе разрешено да се тренира от ранни зори; чу се тътен от състезателни коли. Паркът на италианския крал бе разтърсен от трясъка на експлозиите, като провлачен, замиращ вой в далечината, а после се зареждаше отново като ураган.

— Великолепен концерт! — каза ведро Лиевен на Кай, докато крачеха към боксовете.

Ясният въздух леко потрепваше, трибуните бяха облени от светлината на изгрева. Лиевен посочи:

— Вижте как светлината е спряла там, на дървения правоъгълник, а всичко зад нея е в сянка. Изглежда като скелет на гръден кош. Мразя празните трибуни; направо могат да Ти развалят Настроението — особено с тази излишна и досадна символика. Суеверен ли сте?

— Понякога.

— Тогава днес внимавайте! Правете само най-наложителното.

Холщайн изкара колата от бокса. Изчака насреща им.

— Чудесно е да покараш рано сутрин. Не издържах и направих две обиколки, Мърфи страшно се ядосва, струва ми се, че вече от час е тук.

Кай примижа на слънцето и се радваше, че дойде на тренировката. За него бе необходимост в следващите няколко дни да не прави нищо друго, освен да шофира и да спи. Не искаше да мисли за нищо. Нека проблемите, които висяха във въздуха, да се опитат да се оправят и без него. Това му се случваше често — да забави взимането на решение, без да го е грижа, кое е най-доброто. Една седмица тренировка в Монца му идваше съвсем навреме. За него напрежението беше като сън, на когото човек се доверява безпрекословно и разчита, че като се събуди светът ще е друг. Чудесно е да върши нещо с ръце и очи, за пръв път и то до пълно изтощение.