Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

— Ще видите. Можем да се обзаложим. Филби е абсолютно равнодушна.

— Към нас засега, да. Но към Мърфи?

— Скъпи Лиевен, единственият шанс на тип като Мърфи е да разсее скуката, но веднага го зарязват, щом се появи нещо, което си струва. Тъй като всичко, което си струва, е преходно, има изгледи след това да го приютят отново. Затова той ще надживее другите. Най-голямата заблуда е да се вярва, че ценностите са дълготрайни. Това е опиум на апостолите на прогреса за масите, които иначе се настройват революционно или меланхолично. Ценното винаги е мимолетно, а посредственото остава. Затова Мърфи е подходящ за съпруг. Собствеността обаче винаги е свързана с ядове, особено ако е обещана на някого и после скрита.

— Съдите доста зряло!

— Нямам намерение да съдя, а да се намеся.

Лиевен млъкна учудено. Кай продължи натъртено: — И то още днес следобед. Реших, че ми се иска да поостана тук. Няма нищо общо с тази работа, но все пак оставам. Понякога е достатъчен само един повод от съвсем друг характер, за да се задвижат нещата. През следващите дни ще издиря Фиола. Искам да го питам нещо.

Лиевен не разбра добре смисъла на това подмятане и не искаше да слуша повече; само реши да допълни доказания си метод на изчакването с изключителна бдителност.

Кай намери Мо Филби, чакаща във фоайето на хотела. Потеглиха веднага.

Вечерта бе приятна, в часа преди да падне здрачът Ривиерата нямаше равна на себе си. В кристалното ухание необятността се разстилаше над морето, което блещукаше виненочервено на хоризонта. Заливите не бяха вече ярко осветени, а разграничени и разслоени от сенки. Растителността падаше от висините към улицата, оградена дискретно от стените на дворовете, като че искаше да зарови всичко под зелените си алчни цветове. Рибарски лодки с кафяви и тютюневи платна се рееха в открито море. Понякога от тях екваше вик, ясен и пронизителен, като крясък на чайка, стигнал до небето и сякаш отразен идваше от въздуха.

— Следобедът е като портокал — каза Мо Филби. — Човек се двоуми дали да му се порадва, като го съзерцава, или да го обели и захапе.

Кай не очакваше това картинно сравнение. Сега бе настроен на тема автомобили, които се изстрелваха от завоите със своите високоговорители, като острови на дръзновението. Все пак той уважи поетичното настроение, настанило се на мястото до шофьора. Отговорът му бе в синхрон, но прозвуча безучастно:

— И двете — с което вярваше че е дал повод за размисъл и поне до границата ще го оставят на мира. Той с неудоволствие свързваше шофирането на автомобила с безличен разговор.

Следващият въпрос на Филби бе значително по-практичен.

— Накъде сме се запътили?

Той си придаде тайнствен вид:

— След час сме там.

Колата продължи да бръмчи; един мост и няколко руини, после отново шосето, столетници и палми, между тях — къщи. Момичета пееха по улиците, цели семейства се бяха събрали на приказка пред отворените врати. Зад техните жестове, златисто и охра хвърляха тъмни сенки над входовете.

— Не искате ли да ми кажете, къде отиваме? — попита няколко пъти Мо Филби.

— Близо сме. — Кай отби към входа на хотел Роял. Поръча на портиера да предаде на доктор Пеш визитната му картичка и остана да го чака долу.

Пеш пристигна заедно с пиколото. Кай ги запозна и каза:

— Разделихме се преди няколко дни, без да довършим разговора си.

Пеш кимна утвърдително:

— Казах, че ще ви очаквам.

Кай се обърна към Мо Филби.

— Доктор Пеш е конструкторът на автомобила, който управлявах в Монца.

Тя разбра и стана особено чаровна.

Кай попита:

— Кой до момента се е записал за купата на Милано?

Пеш изброи няколко имена.

— Значи ще е добро рали. Вие самият записахте ли се?

— Не, ще стартираме само с една кола. Ако пожелаете да карате, ще се запишем.

Пеш се стори на Кай дори симпатичен с ината си. Мъжът нямаше никакви гаранции за него, не го познаваше, само знаеше от Лиевен, че и преди е участвал в ралита, просто се осланяше на приумицата си и се придържаше последователно към нея; това е образът на успеха — защото не самата приумица, а последователността е решаваща…

Мо Филби се наведе към Пеш.

— И кой, според вас, е фаворитът сред записалите се?

Пеш се замисли:

— Мисля, че Мърфи.

Тя засия пред Кай, който се забавляваше от нейното поведение; от сигурното пристанище на отдавна взетото решение, целеустремеността й му хареса още повече. За да не и разваля настроението, той придаде на гласа си тържественост и обяви на Пеш: