Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Пеш не се предаваше.

— Купата на Милано е само за загрявка. Основното… — той направи ефектна пауза, — е европейското първенство в планинското рали, в което вие ще участвате за нас.

— Европейското рали на пистата Тарга Флорио. Преди четири години сте участвали там, нали Кай? — Лиевен се наведе напрегнато напред.

Пеш добави бавно:

— Ще имате всичко на разположение.

Кай замълча.

Пеш продължи:

— Единствено трябва да се съобразите с датата на ралито.

Кай не отговори.

Пеш завърши:

— Начинът, продължителността и времето за тренировки ще решите вие — и замълча.

Кай дълго се колеба. Той познаваше магията на мотора, пред която всеки друг спорт изглеждаше дилетантски. През този следобед я усети отново; обичаше това превъплъщение щом седне зад волана на състезателната кола и концентрира целия си опит, дух и същество, целия си живот върху една безумна цел — да е с няколко секунди по-бърз от други хора с подобни автомобили. Същността на рекорда се състоеше в човешката му маловажност; точно за това той сграбчваше предизвикателството, превръщаше го в напрежение и от него дестилираше треската на великото очакване, като че ли ставаше дума за световни проблеми, а не да спечелиш няколко метра пред безразличната тълпа хора, които обичаха кожените якета и скарата.

Кай не подценяваше тези усещания, но и те не му даваха достатъчен простор за порива, с който бе дошъл. Отказа да се предаде така лесно и стана.

— Не, не бих искал да дам отговор сега.

Пеш кимна:

— Както искате. Помислете си. Аз оставам още една седмица в Сан Ремо. Ще ви очаквам.

Кай се обърна към Лиевен:

— Можем ли да тръгнем утре рано? Притеснявам се за Фруте. Не е свикнала да остава дълго сама. Хайде да отидем да поспим.

Остана за малко на балкона и се упрекна, че не е взел и кучето си. Тя беше свикнала с него и щеше да й липсва много. Реши на другия ден да вземе килограм овче месо. Фруте много го обичаше.

Мо Филби се налагаше по толкова естествен начин, че човек се съгласяваше с нея, дори и когато не му се искаше; все пак бе по-приятно, отколкото кръстосването на шпаги, особено ако можеше да го избегне. Тя бе запозната с много от тънкостите на флирта и не признаваше нищо друго, освен окончателната победа; останалото беше игра.

У Лиевен откри тактиката на сондиращото изчакване; той бе така ангажиран, че загуби интерес към нея. Кай от своя страна противопостави на опитите й едно учтиво незачитане, и тъй като не срещна съпротива, изобщо не можеше да разбере успяла ли е, или не.

Прекалено дълго бе живяла в Америка, за да оцени истинския изискан флирт, тя обичаше битката и в нея бе виртуозна, но тайнството на молитвата и невероятното въздействие на ухажването — това не бе нейната стихия.

Не разбираше защо Кай не реагира, а приемаше поведението му за пасивна съпротива. Въпреки че не успя да си изясни какво цели, тя притежаваше вече някакъв европейски опит, за да прецени възможностите си, и все пак той бе прекалено недостатъчен, за да не обърка флирта — това чисто европейско изкуство — типично по американски не си даде сметка, че това е най-шармантният, грациозен и малко меланхоличен вариант на бърборенето, а го приемаше за спорт, при който всичко естествено завършва с хепи-енд.

Разбраха се на другата сутрин да отидат заедно на тенис. Мо Филби прие възторжено тази идея: тенис при изгрев слънце. Доставиха й удоволствието да бъдат точни.

В този ранен час красивата местност бе обвита във виолетовия ореол на зората. Още неразбудени, момчетата, които гонеха топките, стояха по ъглите; тъмни джуджета в сивата сянка, вкаменени и омагьосани фигури от все още непрогледен кладенец, в който шумолеше прибоят. После дойде и повеят на изгрева, за който Мо Филби всяка сутрин намираше подходящо сравнение. Тя изпадаше във възторг, който, освен всичко друго, и много й отиваше.

Ветрецът започваше да духа по едно и също време. Идваше незнайно откъде, от сивотата, която започваше бавно да се движи, нежно като крила на чайка. Първо се усещаше като хлад по челото, после се усилваше и се превръщаше във вятър. Оловното море незабелязано се преобразяваше в огромно всеобхватно безпокойство. Небето в безкрая започваше да се оцветява.

Мо Филби погледна с набръчкано чело натам:

— Две неща са ми особено трудни в живота и изпълнението им стана за мен въпрос на чест — да следя движението на малката стрелка на часовника и да дочакам изгрева на безоблачното небе. До момента не съм успяла да направя нито едно от двете, защото никога не устоявам да се взирам достатъчно дълго. Това е пропуск във възпитанието ми. В объркан век живеем, Мърфи.