Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

— Малка операция. Нищо особено.

— Каква операция?

— За каквато не се говори. Понякога жените страдат от такива неща.

Тя угаси светлината.

— Добре е, че дойде да ме вземеш — пошепна тя. — Не можех повече да издържам. Обичай ме! Обичай ме и не питай. Нищо. Никога.

— Щастие — каза Шварц. — Как се свива то в спомена! Като евтин плат при пране. Само нещастието натежава. Пристигнахме в Париж и намерихме стаи в един малък хотел на левия бряг на Сена на кея „Ле гран-з-Огюстен“. В хотела нямаше асансьор, стълбите бяха изкорубени и изкривени от годините, а стаите — малки, но с изглед към Сена, към затвора „Ла Консиержри“ и Нотр Дам. Имахме паспорти. Бяхме хора до септември 1939.

Ние бяхме хора до септември и нямаше значение дали паспортите ни са истински или не. Имаше вече значение, когато започна студената война.

— Как си се препитавал, докато беше тук? — попита Хелен няколко дни след пристигането ни през юли. — Разрешиха ли ти да работиш?

— Не, естествено. Нямах право да съществувам. Тогава как можех да получа разрешение за работа?

— А от какво си живял?

— Не знам вече — отвърнах чистосърдечно. — Опитах много професии. Все за кратко. Във Франция не придирват много — често може да се работи нещо нелегално, особено когато е на безценица. Товарил съм и съм разтоварвал сандъци в халите. Бил съм келнер. Търгувал съм с чорапи, вратовръзки и ризи. Давал съм уроци по немски. Понякога съм получавал помощ от комитета за бежанци. Продавал съм каквото ми бе останало. Бил съм шофьор. Писал съм малки статии за швейцарски вестници.

— Не успя ли отново да станеш редактор?

— Не. За това е необходимо разрешение за престой и за работа. Последното ми занимание бе писане на адреси. После дойде Шварц, а с него и апокрифният ми живот.

— Защо апокрифен?

— Защото е подменен, потаен, под закрилата на един мъртвец и на едно чуждо име.

— Бих искала да го наречеш другояче — каза Хелен!

— Можем да го наричаме както си искаме. Той е двойствен, даден на заем или втори живот. По-скоро втори. Така го чувствувам. Ние сме като загубили паметта си корабокрушенци. Те няма за какво да съжаляват — защото споменът е винаги и съжаление, че с времето е трябвало да загубим доброто, което сме имали, без да сме подобрили лошото.

Хелен се засмя.

— Какви сме сега? Мошеници, мъртъвци или духове?

— Легално сме туристи. Разрешават ни да пребиваваме, но не и да работим.

— Добре — каза тя. — Тогава нека да не работим. Да отидем на остров Сен Луи и да седнем на слънцето на една пейка, а след това ще се разходим до „Кафе дьо ла Франс“ и ще хапнем там на открито. Добра ли е програмата?

— Много добра — отговорих аз и така остана. По-вече не потърсих обща работа. Прекарвахме заедно от ранна утрин до ранна утрин и седмици наред не се разделихме.

Времето навън прошумяваше край нас със специални броеве, спешни съобщения и извънредни заседания, ала то не бе в нас. Ние не живеехме в него. То не съществуваше. Какво тогава? Вечността! Когато чувството изпълва всичко, за времето вече няма място. Достигнали сме други брегове, отвъд него. Или не вярвате?

Лицето на Шварц отново доби предишния напрегнат, отчаян израз.

— Или не вярвате? — повтори той.

Бях се уморил и бях изгубил търпение против волята си. Да слушаш за щастието е безинтересно, същото стана и с каприза на Шварц за вечността.

— Не знам — разсеяно отговорих аз. — Може би е щастие или вечност, когато умираме с него; тогава времето вече не може да наложи мярката на календара и трябва да призная чувството. Но ако продължим да живеем, ние сме безсилни да противостоим да се превърнем отново въпреки всичко в един къс време и забрава.

— То не трябва да умира! — внезапно избухна Шварц. — То трябва да се запази, като мраморна скулптура! Не като пясъчна кула, от която всеки изминал ден отнася по частица! Какво става с мъртвите, които обичаме? Какво става с тях, господине? Не ги ли умъртвяваме всеки път отново? Къде другаде са още те, ако не в нашия спомен? И не се ли превръщаме всички ние в убийци, без да го желаем? Да оставя ли на рендето на времето лицето, което познавам единствено аз? Знам, у мен то неминуемо ще загрубее и ще се преправя, ако не го извадя от себе си, ако не го поставя извън, така че лъжите на мозъка ми, който продължава да живее, да не го обвиват като бръшлян и да не го рушат, докато остане накрая само бръшлян, а то се превърне в тор за времето — този паразит! Знам го! Та нали тъкмо затова трябва да го спася дори от самия мен, от лакомия егоизъм на желанието да живеем, което иска да го разруши и да забрави! Нима не разбирате?