Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Шварц кимна.

— Имате право. Другото бе само временно. Франция е неспокойното отечество на безотечествениците. Всички пътища водят неизменно към нея. След една седмица Хелен получи писмо от господин Краузе. Да идела незабавно в консулството в Цюрих или в Лугано. Било важно.

Трябваше да напуснем. Швейцария беше твърде малка и твърде добре организирана. Винаги щяха да ни откриват. А мен, с фалшивия паспорт, можеха внезапно да проверят и изселят.

Заминахме за Лугано, но за виза отидохме не в немското, а във френското консулство. Очаквах трудности, но мина гладко. Получихме туристическа виза за една година. Бях разчитал най-много на три месеца.

— Кога ще заминем? — попита Хелен.

— Утре.

Последната вечер се хранихме в градината на хотела при пощата в Ронко, едно село, което виси като лястовиче гнездо високо над езерото в планините. Между дърветата блуждаеха светлинки, котки се прехвърляха през зидовете, а от терасите под градината се носеше миризмата на рози и див жасмин. Езерото с островите, където в римско време се издигал храм на Венера, лежеше неподвижно, планините наоколо се открояваха кобалтовосини на светлото небе, а ние ядяхме спагети и шпиковано месо „Пиката“, а към тях местното вино „Нострано“. Бе почти непоносимо сладостна и тъжна вечер.

— Жалко, че трябва да тръгваме — каза Хелен, — с удоволствие бих останала тук едно лято.

— Често ще го повтаряш.

— Какво по-хубаво от това? Достатъчно често съм повтаряла обратното.

— Кое е то?

— Жалко, че трябва да остана тук.

Взех ръката й. Кожата й беше много загоряла, на слънцето му стигаха и два дни за това, а така очите й изглеждаха по-светли.

— Обичам те много — казах аз. — Обичам теб и този миг, и лятото, което ще отмине, и този пейзаж, и раздялата, и за първи път през живота си самия мен, защото целият съм твое огледало, отразявам те и така двойно те притежавам. Благословена да е тази вечер и този час!

— Благословено да е всичко! Да пием по този случай. И бъди благословен, защото най-после се осмеляваш да кажеш нещо, от което друг път би се изчервил.

— Аз още се изчервявам — отговорих аз. — Ала вътрешно и без срам. Дай ми малко време. Трябва да привикна. И гъсеницата дори има нужда от това, когато, живяла в тъмнина, излиза на светло и открива, че има крила. Колко щастливи са хората тук! И как мирише дивият жасмин! Келнерката казва, че тук имало цели гори от него.

Изпихме виното си и тръгнахме по тесните улици към стария път, към Аскона, високо по хребета на планината. Гробището на Ронко, препълнено с цветя и кръстове, виснеше над пътя. Югът е изкусител, той заличава мислите и издига фантазията до кралица. Сред тия палми и олеандри тя се нуждае от съвсем малко помощ; по-малко, отколкото сред войнишките ботуши и в казармите. Като голямо, шумящо знаме небето се полюшваше над нас с все повече звезди, сякаш бе флаг на една растяща с всяка минута Америка на вселената. Площадът на Аскона с кафенетата си блещукаше далеч навътре в езерото, а вятърът подухваше хлад от долината.

Пристигнахме до къщата, която бяхме наели. Намираше се на езерото и беше с две спални; изглежда, че за морала тук това бе достатъчно.

— Какви средства още ни остават? — попита Хелен.

— Ако сме разумни — за една година, а може би и половина отгоре.

— Ами ако живеем неразумно?

— За това лято.

— Нека живеем неразумно — каза тя.

— Лятото е кратко.

— Да — изведнъж буйно отвърна тя. — Лятото е кратко и животът е кратък, ала какво го прави кратък? Това, дето ние знаем, че е кратък. Котките навън знаят ли, че животът е кратък? Знае ли го птицата? Пеперудата? Те го мислят за вечен. Никой не им го е казал! Защо са ни го казали на нас.

— Има много отговори.

— Дай един.

Стояхме в тъмната стая. Вратите и прозорците бяха отворени.

— Единият е, че животът би бил непоносим, ако е вечен.

— Смяташ, че би бил скучен? Като вечния живот на бога? Това не е вярно. Дай друг.

— Че има повече нещастие, отколкото щастие. Милосърдие е, че не продължава вечно.

Хелен замълча за миг.

— Всичко това не е вярно — каза после тя. — А ние го казваме само защото знаем, че няма да пребъдем и че нищо не можем да задържим, а в това няма никакво милосърдие. Измисляме си го. Измисляме го, за да се надяваме.

— И не вярваме ли в него въпреки това? — попитах аз.

— Аз не вярвам.

— И в надеждата.

— В нищо. Всеки идва по реда си. — Тя буйно запокити дрехите си на леглото. — Всеки. Също и затворникът заедно с надеждата, па макар и веднъж да се е изплъзнал. Ще му дойде редът следващия път!