Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Кимнах.

— Райнхард има един Ван Гог, за който бих дал един месец от живота си.

— Кой месец? — попита Хелен.

— Кой Ван Гог? — попита Краузе.

— „Градината в лудницата“.

Краузе се усмихна:

— Великолепна картина.

Той заговори за други картини и понеже засегна и Лувъра, аз можах да взема участие благодарение на школовката от мъртвия Шварц. Сега схванах и тактиката на Хелен; тя искаше да предотврати разпознаването ми като неин съпруг или като емигрант. Немските консулства не бяха безразлични към оплаквания пред чуждата полиция. Усетих, че Краузе се опитва да открие в какви отношения съм с Хелен. Преди още да успее да попита, тя го бе отгатнала и сега ми измисли една жена — Люсиен — и две деца, от които по-голямата дъщеря свиреше забележително на пиано.

Очите ла Краузе ловко се местеха от единия към другия. Той използва разговора и сърдечно предложи нова среща — може би на един обяд в някой от малките рибни ресторанти на езерото, — толкова рядко се срещат хора, които наистина да разбират нещо от картини.

Аз също така сърдечно се съгласих, когато отново дойда в Швейцария. Това ще бъде след около четири до шест седмици. Той се изненада; смятал, че живея в Женева. Обясних му, че съм от Женева, но живея в Белфор. Белфор се намира във Франция; там не можеше тъй лесно да ме проследи. На сбогуване той не спести и последния въпрос от този разпит — къде сме се срещнали Хелен и аз; толкова рядко било да се намерят симпатични хора.

Хелен ме погледна.

— При лекаря, господин Краузе. Често пъти болните са по-симпатични от… — тя злорадо му се усмихна — парвенютата здравеняци, които дори в мозъка си имат мускули вместо нерви.

Краузе прие този изстрел с изражение на жрец.

— Разбирам, уважаема госпожо.

— Реноар не принадлежи ли вече към изроденото изкуство у вас? — попитах аз, за да не остана по-назад от Хелен. — За Ван Гог — сигурно.

— Не и за нас ценителите — отвърна Краузе със същото изражение на жрец и се плъзна през вратата.

— Какво искаше? — попитах Хелен.

— Да шпионира. Исках да те предупредя да не идваш, но ти беше тръгнал вече. Брат ми го е пратил. Как мразя всичко това!

Гестапо бе пуснало призрачните си пипала през границата, за да ни напомни, че още не се бяхме измъкнали. Краузе бе казал на Хелен да мине в консулството. Нищо важно, но трябвало да се сложи нов печат на паспортите. Нещо като разрешение за излизане зад граница. Пропуснали да го направят.

— Казва, че биде ново нареждане — обясни Хелен.

— Лъже — отвърнах аз. — Щях да го знам. Емигрантите веднага научават такива неща. Ако отидеш, възможно е да ти отнемат паспорта.

— Тогава ще бъда емигрант като теб?

— Да. Ако не се завърнеш.

— Ще остана — каза тя. — Няма да отида в консулството и няма да се завърна.

По-рано никога не бяхме говорили за това. То бе решението. Не отговорих. Само погледнах Хелен; видях зад нея небето, дърветата в градината и една тясна, искряща ивица от езерото. Лицето й тъмнееше пред многото светлина.

— Ти не си отговорен за това — нетърпеливо каза тя. — Ти не си ме увещавал и това няма нищо общо с теб. Дори и да не беше ти тук, никога нямаше да се завърна. Достатъчно ли е това?

— Да — казах аз изненадан и малко засрамен. — Но не това си мислех.

— Знам, Йозеф. Тогава нека повече да не го споменаваме. Никога вече.

— Краузе ще се върне — казах аз. — Или някой друг.

Тя кимна.

— Те могат да издирят кой си и да ти създадат не-приятности. Нека заминем на юг.

— В Италия няма да можем. Гестапото се е сдушило с полицията на Мусолини.

— Няма ли друг юг?

— Има. Тесин в Швейцария. Лекарно и Лугано.

Заминахме следобед. Пет часа по-късно ние седяхме на площада в Аскона пред швейцарския хотел в един свят, отдалечен не пет, а петдесет часа от Цюрих. Пейзажът беше италиански, селището — пълно с туристи и сякаш никой не мислеше за друго, освен да плува, да се припича на слънце и бързо да заграби от живота още толкова, колкото бе възможно.

— Странно бе настроението в Европа през онези месеци, помните ли? — попита Шварц.

— Да — отвърнах аз. — Надяваха се на чудеса. Втори Мюнхен. И трети. И тъй нататък.

— Раздвоението между надежда и отчаяние. Времето запря дъх. Сякаш нищо друго не хвърляше сянка под прозрачната и недействителна сянка на голямата заплаха. Сякаш една огромна средновековна комета стоеше на сияйния небосвод редом до слънцето. Цареше пълна волност и всичко бе възможно.

— Кога отидохте във Франция? — попитах аз.