Салман Рушди - Сатанински строфи

Махунд се смее, искрено развеселен.

— Може би не сте били достатъчно дълго тук — казва той мило. — Не сте ли забелязали? Хората не ни вземат на сериозно. Никога повече от петдесет слушатели, когато говоря, и половината от тях са туристи. Не четете ли пасквилите, които Баал закача из целия град? Той рецитира:

— Те навсякъде ни се подиграват, а ти ни наричаш опасни — крещи той.

Сега Хамза изглежда разтревожен.

— Ти никога преди не си се тревожил за тяхното мнение. Защо сега? Защо след като разговаря със Симбел?

Махунд поклаща глава.

— Понякога си мисля, че трябва да улесня хората да повярват. Неловко мълчание обгръща учениците; те си разменят погледи, пристъпвайки от крак на крак. Махунд отново изкрещява.

— Вие всички знаете какво става. Нашият неуспех да печелим обърнати в нашата вяра. Хората няма да се откажат от боговете си. Няма, няма. — Той се изправя, отдалечава се от тях, измива се в далечния край на извора Замзам, коленичи да се моли.

— Хората са потънали в тъмнина — тъжно казва Билял. — Но те ще видят. Ще чуят. Бог е един.

Мъка обзема четиримата; дори Хамза е повален. Махунд е бил разклатен, а неговите последователи треперят.

Той се изправя, покланя се, въздъхва, заобикаля, за да се присъедини отново към тях.

— Слушайте ме всички — казва той, обгръщайки с едната си ръка раменете на Билял, а с другата чичо си. — Слушайте: това е интересно предложение.

Непрегърнатият Халид прекъсва с горчивина:

— Това е изкусителна сделка.

Другите изглеждат ужасени. Хамза се обръща много меко към водоносеца.

— Не беше ли ти, Халид, този, който искаше да се биеш: с мен само защото ти погрешно предположи, че когато нарекох Вестителя човек, аз всъщност го наричам слабак? Сега какво? Мой ред ли е да те предизвиквам на двубой?

Махунд моли за спокойствие.

— Ако се караме, няма надежда. — Той се опитва да повдигне дискусията на теологическо равнище. — Не се внушава, че Аллах приема трите като свои равни. Дори и Лат. Само че ще им бъде дадено един вид междинно, по-ниско положение.

— Като дяволи — избухва Билял.

— Не — Салман Персиецът схваща същността. — Като архангели. Големецът е умен човек.

— Ангели и дяволи — казва Махунд. — Шейтан и Джебраил. Всички ние вече приемаме тяхното съществуване, наполовина между Бог и човек. Абу Симбел иска да признаем само още три към тази велика компания. Само три и той подсказа, че всички джахилийски души ще бъдат наши.

— И Къщата ще бъде очистена от статуите? — пита Салман. Махунд отговаря, че това още не е уточнено. Салман поклаща глава.

— Това е направено, за да те унищожи. А Билял добавя:

— Бог не може да бъде четири. И Халид, близо до сълзи:

— Вестителю, какво говориш? Лат, Манат, Уза — те всички са жени! За Бога! Сега богини ли ще имаме? Тези стари жерави, чапли, вещици?

Мъка, напрежение, умора, дълбоко гравирани върху лицето на Пророка. Което Хамза, подобно на войник на бойното поле, утешаващ ранен приятел, взима между дланите си.

— Не можем да уредим това за теб, племеннико — казва той. — Изкачи планината. Отиди, питай Джебраил.

Джебраил: сънуващият, чиято гледна точка понякога е тази на камерата, а в други моменти на зрителя. Когато е камера, гледната точка винаги е в движение, той мрази статични снимки, така че се носи на висок кран, гледайки надолу към скъсените фигури на актьорите, или връхлита надолу, за да застане невидим между тях, обръщайки се бавно на пета, за да постигне триста и шейсетградусова панорама, или може да опита снимки с фарт, движейки се до Баал и Абу Симбел, докато те ходят, или ръчно с помощта на камера с жироскоп той ще проучва тайните в спалнята на големеца. Но през повечето време седи навръх планината Коня, подобно на зрител, платил за първия ред, и Джахилия е неговият бял екран. Той гледа и преценява действието като любител на филми, наслаждава се на битките изневерите моралните кризи, но тук няма достатъчно момичета за истински хит, човече, и къде са проклетите песни? Трябваше да разширят сцената на панаирната площ, може би с една малка роличка за Пимпле Билимория в шатрата за забавления, разтърсваща своите прочути балони.

И тогава без предупреждение Хамза казва на Махунд: „Отиди, питай Джебраил“, и той, сънуващият, чувства сърцето си да подскача в тревога, кого, мен? Предполага се, че аз трябва да знам отговорите тук? Седя тук, гледайки този филм, и сега този актьор посочва с пръст мен, кой е чувал нещо подобно, кой кара тъпата публика на един „теологически“ да разреши пустата интрига? — Но когато сънят променя своята винаги изменяща се форма, той, Джебраил, не е повече прост зрител, а главният актьор, звездата. Със старата си слабост да поема твърде много роли: да, да, той не само играе архангела, но и него, бизнесмена, Вестителя, Махунд, изкачвайки планината, когато идва. Точен монтаж се изисква за тази двойна роля, двамата никога не могат да бъдат видени в един и същи кадър, всеки трябва да говори в празното, на въображаемото превъплъщение на другия, и да се довери на технологията за създаване на липсващото изображение, с ножици и лепенки скоч или по-екзотично, с помощта на трикови снимки в движение. Да не се бърка, ха, ха, с някакво вълшебно чердже.