Салман Рушди - Сатанински строфи

Джебраил остава безмълвен, празен откъм отговори, за Бога, бхай, не питай мен. Страданието на Махунд е ужасно. Той пита: възможно ли е те да са ангели? Лат, Манат, Уза… мога ли да ги наричам ангелски? Джебраил, имаш ли сестри? Това Божии дъщери ли са? И той се самобичува, о, моята суета, аз съм един високомерен човек, това слабост ли е, просто мечти за власт? Трябва ли да предам себе си за място в съвета? Чувствителност и мъдрост ли е това, или неискреност и себелюбие? Дори не знам дали големецът е искрен. Той знае ли? Вероятно дори той не знае. Аз съм слаб, а той е силен, предложението му дава много начини да ме съсипе. Но аз също имам много да спечеля. Душите на града, света, те сигурно си струват три ангела? Толкова ли е непреклонен Аллах, че няма да приеме още три, за да спаси човешката раса? — Нищо не зная. Трябва ли Бог да бъде смирен, величествен или прост, отстъпчив или не? Каква идея е той? Каква съм аз?

Полузаспал или полубуден, Джебраил Фаришта често е изпълнен с негодувание от не-появата в преследващите го видения на Този, който се предполага да има отговорите, Той никога не се появява, онзи, който се държеше настрана, докато умирах, когато се нуждаех, нуждаех от него. Онзи, за когото е всичко, Аллах Ишвар-Бог. Отсъстващ както винаги, докато ние пишем и страдаме в негово име.

Върховното същество се държи настрана; каквото се повтаря, е тази сцена, Пророкът в транс, изтласкването, връвчицата от светлина и след това Джебраил в двойната си роля е едновременно отгоре-гледайки-надолу и отдолу-втренчен нагоре. И двамата са уплашени до смърт от трансценденталността на това. Джебраил се чувства парализиран от присъствието на Пророка, от неговото величие, мисли, не мога да издам и звук, ще изглеждам като проклет глупак. Съветът на Хамза: никога не показвай страха си: архангелите се нуждаят от подобен съвет точно колкото водоносците. Един архангел трябва да изглежда спокоен, какво би си помислил Пророкът, ако Издигнатите от Бога започнат да ломотят от сценична треска?

Случва се: откровение! По следния начин: Махунд все още в своя не-сън се вкочанява, вените на врата му изпъкват, сграбчва средата на тялото си. Не, не, нищо подобно на епилептичен пристъп, не може да се обясни толкова лесно; кой епилептичен пристъп някога е предизвиквал превръщането на деня в нощ, облаци да се струпват отгоре, въздухът да се сгъстява като супа, докато един ангел виси, уплашен до смърт, в небето над страдалеца, държан като хвърчило на златна нишка? Отново натрапчивата болка, болката и сега чудото започва в неговия моя нашия корем, той напряга сили върху нещо с всичката си мощ, насилвайки нещо и Джебраил започва да чувства тази сила, тази мощ, ето я на собствената ми челюст, движейки я, стигайки до гласните ми струни и гласът идва.

Не е моят глас, никога не съм знаел такива думи не съм добър оратор, никога не съм имал желание да стана, но това не е моят глас това е Глас.

Очите на Махунд се отварят широко, той вижда някакво видение, втренчва се, о, точно така, спомня си Джебраил, в мен. Той вижда мен. Моите движещи се устни, движени от какво, кого? Не зная, не мога да кажа. Въпреки това ето ги, излизащи от устата ми, нагоре по гърлото, покрай зъбите: Словата.

Да бъдеш Божи пощальон не е удоволствие, яр.

Но-но-но: Бог не е на тази снимка.

Бог знае чий пощальон съм бил.

Те чакат Махунд край кладенеца в Джахилия. Халид Водоносецът, както обикновено най-нетърпелив, тича до градската врата, за да погледне. Хамза, свикнал сам да си прави компания като всички стари войници, кляка в пръстта и си играе с камъчета. Няма усещане за спешност; понякога го няма с дни, дори седмици. И днес градът беше почти пуст; всички бяха отишли при големите шатри на панаира, за да чуят как се състезават поетите. В тишината се чува само шумът от камъчетата на Хамза и гукането на двойка скални гълъби, гости от връх Коня. В този миг чуват тичащите крака. Халид пристига без дъх, изглеждайки нещастен. Вестителят се върнал, но не идва към Замзам. Сега всички са прави, объркани от това отклонение в установената практика. Тези, които бяха чакали с палмови листа и клонки, питат Хамза: Значи няма да има Вест? Но Халид, все още с пресекващ дъх, поклаща глава. „Мисля, че ще има. Изглежда така, както когато Словото е казано. Но той не говори с мен и вместо това тръгна към панаира.“

Хамза поема командването, изпреварвайки разискването, и повежда. Учениците — около двадесет са се събрали — го следват към охолството на града с изражения на набожно отвращение. Само Хамза сякаш очаква с нетърпение панаира.