Салман Рушди - Сатанински строфи

Той разбира, че се страхува от другия, бизнесмена, не е ли лудост това? Архангелът да трепери пред смъртния човек.

Вярно е, но: този вид страх, който чувстваш, когато си там, за пръв път на снимачната площадка, готвейки се да излезеш, е една от живите кинолегенди; ти си мислиш: аз ще се опозоря, няма да бъда интересен, ще умра, искаш като луд да бъдеш достоен. Ще бъдеш всмукан във въздушната струя на неговия гений, той може да направи да изглеждаш добре, като талантлив човек, но ще разберете, ако споделяте усилието, и което е по-лошо, и той ще разбере…

Страхът на Джебраил, страхът от аза, създаван от съня, го кара да се съпротивлява срещу идването на Махунд, да се опитва и да успява да го отлага, но сега идва, без съмнение, и архангелът затаява дъх.

Сънищата, че те избутват на сцената, когато нямаш работа там, не знаеш историята, не си научил никакви реплики, а залата е пълна със зрители, които гледат, гледат, създават същото усещане. Или истинската история за бялата актриса, играеща чернокожа жена в Шекспир. Тя излиза на сцената и тогава осъзнава, че, хлъц, все още носи очилата си, но е забравила да почерни ръцете си, така че не може да се протегне да ги свали, два пъти хлъц: такова е усещането значи. Махунд идва при мен за откровение, искайки от мен да избера между монотеистична и хенотеистична алтернатива, а аз съм само някакъв идиот актьор, сънуващ шибан кошмар, какво, да го еба, знаеш, яр, какво да ти кажа, помощ. Помощ.

За да стигне от Джахилия до връх Коня, човек трябва да върви през тъмни клисури, където пясъкът не е бял, не е чистият пясък, отдавна филтриран през телата на морските краставици, а черен и суров, сучещ светлина от слънцето. Коня се свежда над вас като въображаемо чудовище. Вие се изкачвате по протежение на гръбнака му, оставяйки зад себе си последните дървета, белоцветни, с дебели, млечни листа, изкачвате се между заоблените скали, които стават по-големи с изкачването ви нагоре, докато не започнат да напомнят на огромни стени и да закриват слънцето. Гущерите са като сини сенки. След това сте на върха, Джахилия е зад вас, неизразителната пустиня пред вас. Спускате се накъм пустинята и около петстотин фута надолу стигате до пещерата, която е достатъчно голяма да стоиш изправен в нея и чиито под е покрит с великолепен пясък албинос. Докато се изкачвате, чувате пустинните гълъби да викат името ви, скалите също ви поздравяват, на вашия собствен език, крещейки Махунд, Махунд. Когато стигнете до пещерата, сте уморен, лягате и заспивате.

Но след като си е отпочинал, той навлиза в друг вид сън, един вид не-сън, състоянието, което той нарича своето слушане, и усеща натрапваща се болка в корема, сякаш нещо се опитва да бъде родено, сега Джебраил, който кръжи-отгоре-гледа-надолу, усеща едно объркване, кой съм аз, в тези мигове започва да изглежда така, сякаш архангелът всъщност е вътре в Пророка, аз съм болката в корема, аз съм ангелът, изтласкван от пъпа на спящия, аз се появявам, Джебраил Фаришта, докато другото ми аз, Махунд, лежи слушайки, в транс, аз съм свързан с него, пъп о пъп, с блестящо въженце от светлина, в невъзможност да се каже кой от нас двамата сънува другия. Ние се движим и в двете посоки по протежение на пъпната връв.

Днес, едновременно с непреодолимата сила на Махунд, Джебраил чувства неговото отчаяние: неговите съмнения. Също така, че е в голяма нужда, но Джебраил все още не знае репликите си… той слуша слушащия-който-е-също-така-питащ. Махунд пита: Бяха им показани чудеса, но не повярваха. Видяха те да идваш при мен пред самия град и да отваряш гръдта ми, видяха да миеш сърцето ми във водите на Замзам и да го връщаш вътре в тялото ми. Много от тях видяха това, но все още обожествяват камъни. И когато дойде през нощта и полетяхме за Ерусалим и аз се носех над свещения град, не се ли върнах и не го ли описах точно както беше, вярно до последната подробност? Така че не може да има съмнения в чудото, а те все още ходят при Лат. Не направих ли вече всичко, на което съм способен, за да ги улесня? Когато ме отнесе горе до самия Трон и Аллах положи на плещите на вярващите голямото бреме от четиридесет молитви дневно. На връщане срещнах Мойсей и той каза, че бремето е твърде тежко, върни се и моли за по-малко. Четири пъти се връщах, четири пъти Мойсей казваше все още е твърде много, отново се върни . Но на четвъртия път Аллах намали задължението до пет молитви и аз отказах да се връщам. Срамувах се да продължавам да моля. В своята щедрост той иска пет вместо четиридесет, а те все още обичат Манат, искат Уза. Какво мога да направя? Какво да рецитирам?