Салман Рушди - Сатанински строфи

Поклонничеството напредваше бавно: три часа ходене сутрин и още три след горещината, ходене със стъпката на най-бавния поклонник, предмет на безкрайни забавяния бяха болестите на децата, преследването на властите, колело, откачило се от една от волските коли; изминаваха две мили на ден в най-добрия случай, оставаха им сто и петдесет мили до морето, пътуване от приблизително единадесет седмици. Първата смърт се случи на осемнадесетия ден. Хатиджа, нетактичната стара лейди, която половин век беше доволната и задоволяваща съпруга на сарпанч Мохамед Дин, видя архангел в един сън.

— Джебраил — прошепна тя, — ти ли си?

— Не — отговори призракът, — аз съм Азраил, онзи с противната работа. Извинявай за разочарованието.

На следващата сутрин тя продължи с поклонничеството, без да спомене на съпруга си за видението. След два часа те наближиха руините на една от моголските странноприемници край километричен стълб, които в отдавна минали времена бяха построени на промеждутъци от пет мили покрай главния път. Когато Хатиджа видя руината, тя не знаеше нищо за миналото й, за пътниците, ограбвани в техния сън, и така нататък, но разбра много добре нейното настояще.

— Трябва да вляза там вътре и да легна — каза тя на сарпанча, който възрази:

— А походът!

— Не се грижи за това — каза тя нежно. — Можеш да ги настигнеш по-късно.

Тя легна върху отломките на старата руина с глава на един гладък камък, който сарпанчът беше намерил за нея. Старият мъж заплака, но това изобщо не помогна и тя умря в същата минута. Той изтича обратно до похода и ядно се изправи срещу Айша.

— Изобщо не трябваше да те слушам — каза й той. — Сега ти уби жена ми.

Походът спря. Мирза Саид Ахтар, забелязвайки една възможност, настоя високо Хатиджа да бъде закарана до подходящо мюсюлманско гробище. Но Айша възрази.

— На нас ни е наредено от архангела да вървим направо към морето без връщания и заобикалки.

Мирза Саид се обърна към поклонниците:

— Тя е любимата съпруга на вашия сарпанч — извика той. — Ще я изхвърлите ли в дупка край пътя?

Когато селяните от Титлипур се съгласиха, че Хатиджа трябва веднага да бъде погребана, Саид не можа да повярва на ушите си. Той осъзна, че тяхната решителност е много по-голяма, отколкото беше подозирал: дори безутешният сарпанч се покори. Хатиджа беше погребана на едно безплодно поле, в ъгъла зад разрушената странноприемница от миналото.

На следващия ден обаче Мирза Саид забеляза, че сарпанчът се беше откъснал от поклонничеството и се шляеше печално на известно разстояние от останалите, душейки тропическите храсти. Саид скочи от мерцедеса и се втурна към Айша, за да направи следващата сцена.

— Чудовище! — изкрещя той. — Безсърдечно чудовище! Защо доведе старата жена тук, за да умре? — Тя не му обърна внимание, но когато се връщаше към комбито, сарпанчът се приближи и каза: — Ние бяхме бедни хора. Знаехме, че не можем да се надяваме някога да идем до Мека Шариф, докато тя ни склони. Тя ни склони и виж сега последствието от нейните дела.

Айша кахината поиска да говори със сарпанча, но не му каза нито една утешителна дума.

— Затвърди вярата си — скара му се тя. — Тази, която умира при голямото поклонничество, има осигурен дом в Рая. Жена ти сега седи сред ангелите и цветята; какво има да съжаляваш?

Тази вечер сарпанчът Мохамед Дин се доближи до Мирза Саид, който седеше до малък лагерен огън.

— Извини ме, сетхджи — каза той, — но възможно ли е да пътувам в твоята кола, както някога ми предложи?

Без да желае напълно да зареже замисъла, заради който беше умряла жена му, но и неспособен повече да поддържа съвършената вяра, която начинанието изискваше, Мохамед Дин влезе в комбито на скептицизма.

Моят пръв отцепник от вярата — зарадва се Мирза Саид.

През четвъртата седмица дезертьорството на сарпанча Мохамед Дин започва да оказва своето въздействие. Той седеше на задната седалка на мерцедеса, като че той беше заминдарът, а Мирза Саид — шофьорът, и малко по малко кожената тапицерия, климатикът, барът с уиски и сода и огледалните стъкла с автоматично задвижване започнаха да го учат на високомерие; носът му се вирна във въздуха и той придоби презрителното изражение на човек, който може да вижда, без да бъде видян. Мирза Саид на шофьорското място чувстваше очите и носа си да се пълнят с прах, който влизаше през отвора, където преди беше предното стъкло, но въпреки подобни неудобства се чувстваше по-добре отпреди. Сега в края на всеки ден един грозд от поклонници се събираше около мерцедеса с бляскавата му звезда и Мирза Саид се опитваше да им втълпи здрав разум, докато те зяпаха сарпанча Мохамед Дин как вдига и спуска задните огледални стъкла, така че те последователно виждаха неговите черти и своите собствени. Присъствието на сарпанча в мерцедеса придаде нов авторитет към думите на Мирза Саид.