Салман Рушди - Сатанински строфи

Възможно е злото никога да не е пълно, без значение колко съкрушителна победа е спечелило, никога да не е абсолютно?

Вземи например този паднал човек. Той се опита без разкаяние да разстрои съзнанието на друго човешко същество; и за да го направи, използва една напълно невинна жена, най-малкото частично заради собствената си невъзможна и воайорска страст към нея. И въпреки това същият мъж рискува смъртта без почти никакво колебание в един безразсъдно смел опит за спасяване.

Какво означава това?

Огънят се е затворил около тях и пушекът е навсякъде. Може да е само въпрос на секунди, преди да бъдат победени. Има много по-неотложни въпроси за отговаряне, отколкото дяволски глупавите по-горе.

Какъв избор ще направи Фаришта?

Има ли избор?

Джебраил пуска тромпета си да падне; навежда се; освобождава Саладин от затвора на падналата греда; и го вдига в прегръдката си. Чамча със счупени ребра, както и ръце, стене слабо, звучейки като привърженика на сътвориста Думз-дей, преди да получи нов език от най-висококачествен бут. „Мно. Къс.“ Много късно. Близване на огъня го хваща за пеша на палтото. Щипещ пушек изпълва всяко достъпно място, промъква се зад очите му, оглушава ушите му, задръствайки носа и дробовете му. — Сега обаче Джебраил Фаришта започва да издишва, едно дълго и продължително издишване с необичайна продължителност и дъхът му, носещ се към вратата, разрязва дима и огъня като нож; и Саладин Чамча, задъхвайки се и губейки съзнание с инат в гърдите си, сякаш видя — но след това винаги ще е несигурен дали наистина беше така — огънят да се разделя пред тях като Червено море, в каквото се беше превърнал, и пушекът също, разделяйки се като завеса или було; докато пред тях не се показа чист път към вратата; след което Джебраил Фаришта тръгва бързо напред, носейки Саладин по пътя на прошката в горещия нощен въздух; така че през нощта, когато градът е във война, нощ, пълна с враждебност и ярост, има една малка спасителна победа на любовта.

Заключения.

Мишал Суфян е отвън пред „Шаандаар“, когато те се появяват, плачеща за родителите си, утешавана от Ханиф. Сега е ред на Джебраил да рухне; все още носейки Саладин, той губи съзнание в краката на Мишал.

Сега Мишал и Ханиф са в линейка с двамата мъже в безсъзнание и докато Чамча има кислородна маска на носа и устата си, Джебраил, не страдащ от нищо по-страшно от изтощение, говори в съня си: делириумно бърборене за един магически тромпет и огъня, който е бълвал като музика от устата си. И Мишал, която помни Чамча като дявол и беше започнала да приема възможността на много неща, се чуди:

— Мислиш ли?…

Но Ханиф е категоричен, твърд.

— Никаква възможност. Това е Джебраил Фаришта, актьорът, не го ли позна? Бедният човек просто играе някоя филмова сцена.

Мишал не иска да се откаже.

— Но, Ханиф — и той става недвусмислен. Говорейки нежно, защото в края на краищата току-що е станала сирак, той силно настоява.

— Това, което се случи тази нощ в Брикхол, е социополитическо явление. Нека не падаме в капана на някакъв проклет мистицизъм. Ние говорим за история: едно събитие в историята на Британия. За процесите на промяна.

Изведнъж гласът на Джебраил се променя и неговият предмет също. Той споменава поклонници и мъртво бебе, и като в Десетте божи заповеди и една западаща господарска къща, и едно дърво; защото като последица от пречистващия огън той сънува за последен път един от серийните си сънища; и Ханиф казва:

— Слушай, Мишу, скъпа. Просто преструвка, това е всичко. — Той я прегръща, целува бузата й, държейки я крепко. — Остани с мен. Светът е действителен. Ние трябва да живеем в него; ние трябва да живеем тук, да продължаваме да живеем.

Точно тогава Джебраил Фаришта, все още заспал, изкрещява с все сила.

— Мишал! Върни се! Нищо не се случва! Мишал, за Бога, обърни се, върни се, върни се!

Шринивас, търговецът на играчки, имаше навика да заплашва от време на време своята жена и деца, че един ден, когато материалният свят изгуби своя вкус, той щял да зареже всичко, включително и името си, и да се превърне в санясин 299 299 Благочестиви индуисти, зарязали светските неща и живеещи от онова, което успеят да изпросят. , странствайки от село на село с просешка паница и тояга. Мисис Шринивас се отнасяше с търпимост към тези заплахи, знаейки, че нейният желатинов и добродушен съпруг обича да бъде смятан за набожен човек, но и за малко нещо авантюрист (не беше ли настоявал за този глупав и плашещ полет до Гранд Каньон в Америка преди години?); идеята да стане просещ свят човек задоволяваше и двете нужди. Въпреки това, когато виждаше обилната му задница толкова удобно закътана в креслото под техния преден портик, гледайки на света през здрава телена мрежа — или когато го наблюдаваше да играе с най-малката им дъщеря, петгодишната Мину — или когато виждаше, че апетитът му, вместо да се смалява до размерите на просешка паничка, доволно нарастваше с минаването на годините, — тогава мисис Шринивас свиваше устни, приемаше безгрижния израз на филмова красавица (въпреки че беше толкова закръглена и тресяща се като своя съпруг) и подсвирквайки си, влизаше вътре. Като последица, когато откри креслото му празно и чашата лимонов сок неизпита на една от ръчките, това напълно я изненада.