Салман Рушди - Сатанински строфи

Че изгарянето на СВО беше акт на подпалване, е извън съмнение. Количества бензин бяха изсипани върху писалища, документи, пердета. „Много хора не разбират колко бързо се разпространява огън от бензин“, заяви инспектор Кинч пред пишещите бързо журналисти. Труповете, толкова силно обгорени, че за идентифицирането им послужили зъболекарските им медицински картони, които били открити във фотокопирното помещение.

— Това е всичко, което имаме. — Край.

Аз имам повече.

Във всеки случай имам определени въпроси. — Например за един немаркиран син закрит бус мерцедес, който следваше пикапа на Уолкът Робъртс и след това Ем Джито на Памела Чамча. — За мъжете, които се появиха от този бус, с лица зад маски на В си светии и как те насила си осигуриха достъп в СВО-офисите, веднага след като Памела отключи външната врата. — За онова, което наистина се е случило в тези офиси, защото човешко око не може лесно да проникне зад пурпурните тухли и бронираното стъкло. — И най-накрая за местонахождението на куфарчето от червена пластмаса и документите, които съдържаше.

Инспектор Кинч? Там ли сте?

Не. Отишъл си е. Той няма отговори за мен.

Ето го мистър Саладин Чамча в палтото от камилска вълна с копринената яка, тичащ надолу по Хай стрийт като някакъв евтин мошеник. — Същият ужасен мистър Чамча, който току-що беше прекарал вечерта си в компанията на обърканата Алилуя Коун, без да почувства и искрица на разкаяние. — „Аз гледам надолу към краката му — каза Отело за Яго, — но това е легенда.“ Нито пък Чамча продължава да бъде легендарен; неговата човечност е достатъчна форма и обяснение за постъпката му. Той унищожи това, което не е и не може да бъде; той си отмъсти, отплащайки си за предателството с предателство; и го направи, използвайки слабостта на своя враг, удряйки неговата ахилесова пета. — Там е задоволството от това. — Все още е тук мистър Чамча, тичайки. Светът е пълен с гняв и номера. Нещата се уравновесяваха. Едно здание гори.

Буумбум, блъска сърцето му. Дуумба, буумба, дадуум.

Сега вижда „Шаандаар“ в огън и се спира, олюлявай се. Гърдите му са свити — бадуумба! — и има болка в лявата му ръка. Той не забелязва; втренчил се е в горящото здание.

И вижда Джебраил Фаришта.

И се обръща, и се втурва вътре.

— Мишал! Суфян! Хинд! — крещи злият мистър Чамча. Приземният етаж още не гори. Той разтваря вратата към стълбите и един парещ смъртоносен вятър го отблъсква назад. Драконски дъх, мисли си той. Стълбището е в огън; пламъците като стена стигат от пода до тавана. Няма възможност за напредване.

— Има ли някой? — крещи Саладин Чамча. — Има ли някой там? — Но драконът реве по-силно, отколкото той може да вика.

Нещо невидимо го рита в гърдите, изпраща го залитащ назад върху пода на кафенето сред празните маси. Дуум, пее сърцето му. На ти това. И това.

Над главата му има шум като от припкането на милион плъхове, спектрални гризачи, следващи един призрачен свирач. Той поглежда нагоре: таванът е в пламъци. Открива, че не може да стои. Докато наблюдава, една секция от тавана се откача и той вижда частта от греда да пада към него. Скръства ръце в немощна самозащита.

Гредата го приковава към пода, счупвайки и двете му ръце. Гърдите му са пълни с болка. Светът се отдръпва. Дишането е трудно. Той не може да говори. Той е Мъжът с хилядите гласове, а не е останал нито един.

Джебраил Фаришта, държащ Азраил, влиза в кафене „Шаандаар“.

Какво става, когато спечелиш?

Когато враговете ти са оставени на твоята милост: как ще постъпиш тогава? Компромисът е изкушението на слабите; това е проверката за силните.

— Спуно — кимва Джебраил към падналия мъж. — Ти наистина ме заблуди, мистър, сериозно, ти си страхотен тип. — И Чамча, виждайки какво има в очите на Джебраил, не може да отрече знанието, което вижда там. Кха — започва той и се отказва. Какво ще правиш? Сега пада огън навсякъде около цвъртящ поток от златен дъжд.

— Защо го направи? — пита Джебраил, след това отпраща въпроса с махване на ръката. — Дяволски тъпо нещо да се пита. Със същия успех мога да те попитам какви те прихванаха да се втурваш тук? Дяволски тъпо нещо е да се направи. Хора, а, Спуно? Луди копелета, това е всичко.

Сега около тях има огнени локви. Скоро ще бъдат заобиколени, откъснати на временен остров сред това смъртоносно езеро. Чамча е ритнат втори път в гърдите и силно трепва. Изправен срещу три смърти — от огън, от „естествени причини“ и от Джебраил — той отчаяно се напряга, опитвайки се да говори, но излиза само грачене. „Про. Гърр. Ммм.“ Прости ми. „И. М.“ Имай милост. Масите в кафенето горят. Още греди падат отгоре. Джебраил изглежда изпаднал в транс. Той повтаря неясно: „Проклети, тъпи неща.“