Салман Рушди - Сатанински строфи

Всичко това беше неизвестно на тримата високи безжизнени продавачи в магазина „Попътни ветрове“ (Маслама отказваше да наема тук жени консултантки; „моето мото — си падаше да казва той, — е, че никой не се доверява на жена при избора на тръба“); затова нито един от тях не можа да повярва на очите си, когато техният здравомислещ работодател внезапно изживя пълна промяна на личността и се втурна към този див, небръснат непознат, като да беше Господ Всемогъщи — със своите двуцветни лачени обувки, костюм от Армани и пригладена като на Робърт де Ниро коса над изобилни вежди, Маслама не приличаше на лазещ по корема си тип, но вече правеше точно това, разблъсквайки служителите си: Аз ще се погрижа лично за джентълмена, подлизурствайки, вървейки заднишком, бихте ли повярвали? — както и да е, непознатият носеше този дебел колан с пари под ризата си и започна да измъква множество високостойностни банкноти; той посочи тромпет на най-високия рафт, това е той, просто ей така, едва го погледна и мистър Маслама вече беше нагоре по стълбата, pronto, аз-ще-го-взема-казах-аз-ще-го-взема, и сега наистина учудващата част, той се опита да откаже плащането, Маслама!, беше пълно с не, не, сър, безплатно, сър, но непознатият въпреки това плати, напъхвай-ки банкнотите в горното джобче на сакото на Маслама, сякаш той беше някакво пиколо, човек трябваше да е там и най-накрая клиентът се обръща към целия магазин и изревава колкото му глас държи: Аз съм дясната ръка на Бога! — Веднага, няма да повярваш, проклетият Ден на Страшния съд беше като на длан. — След това Маслама стана безучастен, беше много разтърсен, той наистина падна на собствените си колене. — Тогава непознатият вдигна тромпета над главата си и извика: Назовавам този тромпет Азраил, Последната Тръба, Унищожителят на хората! — а ние просто си стояхме там, казвам ти, превърнати в камък, защото около шибания ненормалник, около главата му копелдашка за освидетелстване, имаше това ярко сияние, нали разбираш? — излизащо сякаш от точка зад главата му.

Ореол.

Каквото и да казвате, повтаряха след това тримата продавачи на всеки, който би слушал, каквото и да казвате, но ние видяхме, каквото видяхме.

Смъртта на д-р Ухуру Симба, бившият Силвестър Робъртс, докато чакаше процеса си в ареста, беше описана от служителя за връзки с обществеността на полицейския участък в Брикхол, някой си инспектор Стивън Кинч, като „случай един на един милион“. Изглежда, че д-р Симба е изживявал кошмар, толкова ужасяващ, че го е накарал да пищи пронизително в съня си, привличайки веднага вниманието на двамата дежурни служители. Тези джентълмени, втурвайки се към килията му, пристигнали навреме да видят все още спещите форми на огромния човек буквално излитащи от нара му под вредното влияние на съня и тежко стоварващи се на земята. Силно пукване било чуто и от двамата офицери; това бил звукът от счупването на врата на д-р Ухуру Симба. Смъртта настъпила веднага.

Дребната майка на мъртвия мъж, Антуанет Робъртс, седяща с евтини черна шапка и рокля в задната част на пикапа на по-малкия си син, повдигнала предизвикателно булото на траура от лицето си, моментално прецени колко струват думите на инспектор Кинч и ги запрати обратно в неговото червендалесто, с груба челюст, импотентно лице, чието гузно изражение носеше следите на унижението от споменаването му от братята служители като негролюб и още по-лошо — гъба, в смисъл, че постоянно е държан на тъмно и от време на време — например при сегашните прискърбни обстоятелства, — Изваждан на показ, за да могат хората да хвърлят лайна по него.

— Искам да разберете — произнесе с патос мисис Робъртс пред значителната тълпа, която се беше събрала пред полицейския участък на Хай стрийт, — че тези хора разиграват на комар нашия живот. Те залагат големи суми срещу вероятността да оцелеем. Искам всички вие да помислите какво означава това от гледна точка на тяхното уважение към нас като човешки същества.

И Ханиф Джонсън, адвокатът на Ухуру Симба, добави собственото си пояснение от пикапа на Уолкът Робъртс, посочвайки, че уж фаталният скок на неговия клиент е бил от долното легло в неговата килия; че във времето на пренаселеността на затворите в страната е необичайно, най-меко казано, че другото легло е било останало незаето, осигурявайки липсата на друг свидетел на смъртта освен затворническите служители; и че един кошмар в никакъв случай не може да бъде единственото възможно обяснение за писъците на чернокож в ръцете на затворническите власти. В заключителните си забележки, след това определени като „подстрекателски и непрофесионални“ от инспектор Кинч, Ханиф свърза думите на служителя за връзки с обществеността с тези на прословутия расист Джон Кингсли Рийд, който веднъж беше реагирал на новината за смъртта на чернокож с лозунга „Един долу, милиони чакат“. Тълпата мърмореше и вреше; беше горещ и изпълнен със злоба ден.