Салман Рушди - Сатанински строфи

— Елате, елате, седнете, добре изглеждаш.

Кафенето беше странно празно и дори присъствието на Джебраил не успя да създаде голяма суматоха. На Чамча му бяха необходими няколко секунди, за да разбере какво става; след това видя карето бели младежи, седящи на ъглова маса, копнеещи за побой.

Младият бенгалски келнер (който Хинд трябваше да наеме след заминаването на по-голямата й дъщеря) дойде и взе поръчката им — патладжани, сикх кебап 291 291 Месо, печено на шиш. , ориз — докато зяпаше гневно в посока на заядливия квартет, който, както едва сега долови Чамча, беше наистина много пиян. Келнерът Амин беше толкова раздразнен от Суфян, колкото от пияните.

— Изобщо не трябваше да им позволява да сядат — промърмори той на Чамча и Джебраил. — Сега съм задължен да им сервирам. Това е добре за сетх 292 292 Член на подкастата на бизнесмените, стереотипно смятана за алчна. той не е на предна линия, нали виждаш.

Пияните получиха храната си по същото време като Чамча и Джебраил. Когато започнаха да се оплакват от готвенето, атмосферата в помещението се наелектризира още повече. Най-накрая те станаха.

— Няма да ядем тези лайна, путки такива — изкрещя водачът, един дребничък тип с пясъчна коса, бледо тясно лице и пъпки. — Това са лайна. Може сами да се наебете, шибани путки. — Неговите трима другари, кикотейки се и псувайки, излязоха от кафенето. Водачът се забави за миг. — Наслаждавате ли се на храната си? — изпищя той към Чамча и Джебраил. — Това са шибани лайна. Това е, което ядете вкъщи, нали? Путки. — Джебраил имаше изражение, което казваше високо и ясно: значи в това са се превърнали британците най-накрая, великата нация от завоеватели. Той не отговори. Малкият плъхолик говорител се приближи. — Зададох ви един шибан въпрос — каза той. — Казах. Наслаждавате ли се на шибаната си лайняна вечеря?

И Саладин Чамча може би заради своето раздразнение, че не Джебраил беше предизвикан от мъжа, когото той почти желаеше да убие — хващайки го в гръб с похвата на страхливците, — се усети да отговаря:

— Щяхме, ако не бяхте вие.

Момчето-плъх, завъртайки се на пети, преглътна тази информация и направи нещо много изненадващо. Поемайки дълбоко дъх, той се изправи с всичките си пет фута и пет инча; след това се наведе напред и се изплю силно и изобилно по цялата храна.

— Баба, ако това е твоята класация на десетте най-добри — каза Джебраил в таксито към къщи, — не ме води по местата, които не харесваш толкова много.

— Миннамин, Гут маг алкан, Перн дирстан — отговори Чамча. — Това означава: „Скъпи, Бог те прави гладен, дяволът жаден.“ Набоков.

— Отново този — оплака се Джебраил. — Какъв е проклетият език?

— Той го е измислил. Това казва бавачката на Кинбот Земблан, когато е дете. В „Блед огън“.

— Перндирстан — повтори Фаришта. — Звучи като страна: по дяволите, може би. Както и да е, аз се отказвам. Как може да се очаква да четеш човек, който пише на съставен от него собствен език?

Почти бяха стигнали апартамента на Али, издигащ се над Брикхол Фийлдс.

— Драматургът Стриндберг — разсеяно каза Чамча, сякаш следващ някаква мъдра поредица мисли — след два нещастни брака се венчал за прочута и красива двадесетгодишна актриса на име Хариет Босе. В „Сънят“ тя била голям Зъл дух. За нея написал също ролята на Елеонора във „Великден“. Един „ангел на мира“. Младите мъже се побъркали по нея и Стриндберг станал толкова ревнив, че почти изгубил разсъдъка си. Той се опитал да я държи заключена вкъщи, далече от очите на мъжете. Тя искала да пътува, той й носел книги за пътешествия. Било като в старата песен на Клиф Ричард: Ще я заключа в сандък / така че никой голям тип / да не може да я открадне от мен.

Тежката глава на Фаришта кимна с разбиране. Той беше изпаднал в един вид унес.

— Какво се случило? — попита той, когато стигнаха целта си.

— Тя го напуснала — обяви невинно Чамча. — Казала, че не може да го сдобри с човешката раса.

Докато се връщаше пеша от метрото вкъщи, Алилуя Коун четеше лудо-щастливото писмо на майка си от Станфорд, Калифорния. „Ако някой ти каже, че щастието е недостижимо — пишеше Алиша с големи, завити, наклонени назад, леворъки букви, — любезно го насочи към мен. Аз ще го оправя. Аз го намерих два пъти, първия път с твоя баща, както знаеш, втория с този мил, свободен човек, чието лице е с точния цвят на портокалите, които растат навсякъде по тези места. Доволството, Али. То побеждава вълнението. Опитай, ще ти хареса.“ Когато погледна нагоре, Али видя призрака на Морис Уилсън да седи на върха на един голям чернолист бук в обичайната си вълнена премяна — шотландската барета, високото поло с диамантена шарка, голф — изглеждайки неудобно свръхоблечен в горещината.