Салман Рушди - Сатанински строфи

Тази реч изненада Саладин. Ти, бедно копеле, помисли той, наистина ще си загубиш главата от объркване, ако я караш така. И веднага по петите на тази мисъл, сякаш по магия, в главата му се появи второ изречение: Не мисли, че ще те пусна без наказание.

По време на пътуването обратно към гара Карлайл Чамча спомена обезлюдяването на провинцията.

— Тук няма работа — каза Али. — Затова е празно. Джебраил казва, че не може да свикне с мисълта, че цялото това пространство сочи бедност: казва, че на него му прилича на лукс след индийските тълпи.

— А твоята работа? — попита Чамча. — Какво ще стане с нея?

Тя му се усмихна, фасадата на ледена девица отдавна бе изчезнала.

— Много мило, че питаш. Продължавам да мисля, че един ден животът ми ще е в центъра, заемайки първо място. Или, добре, въпреки че срещам трудности да използвам първо лице, множествено число: нашият живот. Така звучи по-добре, нали?

— Не го оставяй да те откъсне — посъветва я Саладин. — От Джъмпи, от собствените ти думи, от каквото и да е. — Това беше мигът, от който можеше да се каже, че кампанията му наистина беше започнала; когато той пое по този безусилен, прелъстителен път, който беше само еднопосочен.

— Ти си прав — каза Али. — Боже, да знаеш само. Неговият скъпоценен Сисодия например: той не се пуска само на седемфутови кандидат-звезди, въпреки че без съмнение ги харесва.

— Опитал се е да те свали — предположи Чамча и едновременно съхрани информацията за възможно по-късно използване.

— Той е напълно безсрамен — засмя се Али. — Беше точно под носа на Джебраил. Въпреки това няма нищо против да му откажат: само се покланя и промърморва без обобобида и това е всичко. Можеш ли да си представиш, ако бях казала на Джебраил?

На гарата Чамча пожела късмет на Али.

— Трябва да прекараме няколко седмици в Лондон — каза тя през прозореца на колата. — Имам срещи. Може би тогава ти и Джебраил може да се срещнете; това наистина му става добре.

— Позвъни по всяко време — помаха той за довиждане и проследи ситроена, докато се изгуби от погледа му.

Тази Али Коун, третият връх в един триъгълник от измислици — защото до голяма степен те не бяха ли се събрали измисляйки си заради своите собствени нужди една „Али“ и един „Джебраил“, в които всеки можеше да се влюби; и сега не им ли натрапваше Чамча изискванията на собственото си объркано и разочаровано сърце? — трябваше да бъде неволният невинен агент на отмъщението на Чамча, стана още по-ясно на заговорника Саладин, когато откри, че Джебраил, с когото си беше уредил да прекара един екваториален лондонски следобед, не желаеше нищо по-силно от това да описва в смущаващи подробности сексуалния възторг от споделянето на Алиното легло. Колко невъзпитани хора са тези, чудеше се Саладин с отвращение, които се наслаждаваха от налагането на своята интимност на неучастващи други. Докато Джебраил (с нещо като облекчение) описваше пози, любовни ухапвания, тайните азбуки на страстта, те се разхождаха по Брикхол Фийлдс сред ученички, каращи летни кънки деца и бащи, които неумело хвърляха бумеранги и пластмасови дискове към презрителни синове; и избираха пътя си между печаща се секретарска плът; и Джебраил прекъсна еротичната си рапсодия, за да спомене налудничаво, че „аз понякога поглеждам тези розови хора и вместо кожа, Спуно, това, което виждам, е гниеща плът; надушвам тяхното гниене тук — той пламенно почука ноздрите си, сякаш разкривайки тайна, — в носа си.“ След това отново за вътрешната страна на Алините бедра, замъглените й очи, съвършената долина на кръста й, кратките викове, които обичаше да издава. Това беше човек в непосредствена опасност да се разпадне по шевовете. Дивата енергия, маниакалните подробности на неговото описание внушаваха на Чамча, че той отново е намалил дозите си, че се търкаляше нагоре към гребена на една умопобъркана висина, онова състояние на трескаво вълнение, което, от една страна, беше като пиянство до смърт (според Али), а именно, че Джебраил не можеше нищо да си спомни от онова, което е казал или направил, когато, което беше неизбежно, отново се спускаше на земята. — Описанията продължаваха с необикновената дължина на зърната й, отвращението й към пипането на пъпа и, чувствителността на пръстите на краката й. Чамча си каза, че лудост или не, всичко, което този разговор за секса разкриваше (същото направи и Али в ситроена), беше слабостта на тяхното така наречено „силно увлечение“ — определение, което Али беше използвала само полу на шега — защото, казано накратко, нямаше нищо друго в нея, което да беше поне малко добро; просто нямаше друга страна за възпяване на тяхната връзка. — Обаче в същото време той почувства, че се възбужда. Започна да се вижда стоящ отвън пред нейния прозорец, докато тя стоеше там гола като актриса на екрана и мъжки ръце я милваха по хиляди начини, довеждайки я все по-близо и по-близо до екстаз; той започна да вижда себе си в този чифт ръце, почти можеше да почувства нейната хладина, нейните реакции, почти чуваше нейните викове. — Той се овладя. Желанието му го отврати. Тя беше недостъпна; това беше чисто воайорство и той нямаше да му се поддаде. — Но страстта, възбудена от разкритията на Джебраил, нямаше да изчезне.