Салман Рушди - Сатанински строфи

Какво е непростимо?

Чамча, гледайки лицето на Фаришта за пръв път от грубото им сбогуване във фоайето на Роуза Даймънд, виждайки странната празнота в погледа на другия, си спомня със съкрушителна сила тяхната по-ранна празнота, Джебраил, стоящ на стълбите и нищо неправещ, докато той, Чамча, рогат и пленен, беше извлечен в нощта; и почувства завръщането на омразата, усеща как го изпълва от-долу-до-горе със свежа зелена жлъч, извиненията нямат значение, крещи тя, по дяволите успокоенията и какво-можеше-да-направи; което не подлежи на прошка, не може да се прости. Не можеш да съдиш за вътрешната рана по размера на отвора.

Така: Джебраил Фаришта, изправен на съд от Чамча, получава по-сурово отношение, отколкото Мими и Били в Ню Йорк и е обявен за виновен за вечни времена заради Неизвинимото нещо. От което следва каквото следва. — Но ние можем да си позволим малко да поразмишляваме върху истинската природа на това Крайно, това Необяснимо престъпление. — Наистина ли, може ли да е неговото мълчание на стълбите на Роуз? — Или има по-дълбоки сръдни, за които гърчовете по така наречената Крайна причина всъщност са не повече от заместител, фасада? — Защото не са ли две свързани противоположности тези двамата, всеки от тях сянка на другия? — Единият искащ да бъде трансформиран в чужденците, от които се възхищава, другият предпочитащ презрително да трансформира; единият — безпомощен човек, сякаш непрестанно наказван за неизвършени престъпления, другият, наричан ангелоподобен от всички до един, типа мъж, на когото всичко му се прощава. Ние можем да опишем Чамча като малко по-незабележим, но шумният, вулгарен Джебраил без съмнение е доста необикновен, едно несъответствие, което лесно може да вдъхнови неопрокрустиански желания у Чамча: да се разтегне, скъсявайки Фаришта.

Какво е непростимо?

Не е ли това треперещата голота да бъдеш напълно познат на човек, комуто не се доверяваш? И Джебраил не беше ли виждал Чамча при обстоятелства — отвличане, падане, арестуване, при които тайните на аза са напълно открити?

Добре тогава. Приближаваме ли се? Трябва ли изобщо да кажем, че тези двама са два в основата си различни видове аз? Не трябва ли да се съгласим, че Джебраил въпреки всичките псевдоними и роли и въпреки лозунгите си за раждането наново, започването наново и метаморфозите — искаше да остане, до голяма степен продължаващ — което ще рече свързан и израстващ от миналото си; че не избра нито почти смъртоносна болест, нито преобразяващо падане; че фактически той се страхува най-много от променените състояния, които се просмукват през неговите сънища и надвиват будното му аз, правейки го този ангелски Джебраил, който той няма желание да бъде; така че неговото все още е едно аз, което за нашите сегашни цели можем да опишем като „истинско“.

… Докато Саладин Чамча е същество на избраните прекъсвания, на едно охотно изобретяване наново; неговият предпочетен бунт срещу историята, бидейки това, което го прави в приетия от нас език „фалшив“? И след това не можем ли да продължим и да кажем, че фалшивостта на аза прави възможна една по-лоша и дълбока фалшивост в Чамча — наречете я „зло“ — и това е истината, вратата, която беше отворена в него при падането? — Докато Джебраил, за да следваме логиката на нашата установена терминология, трябва да бъде смятан за „добър“ по силата на желанието му да остане въпреки всички превратности в основата си един непреобразен човек.

— Но и отново но: това звучи, не е ли така, опасно като международна заблуда? — Подобни различия, основаващи се, както и трябва да го правят, на идеята за аза като (идеално) хомогенен, нехибриден, „чист“ — една напълно фантастична представа! — не може, не трябва да бъде достатъчна. Не! Нека по-скоро кажем нещо дори по-тежко: че злото може би не е твърде дълбоко под нашите повърхности, както обичаме да казваме. Че фактически ние си падаме естествено по него, което ще рече, не против нашата природа. И че Саладин Чамча тръгна да унищожава Джебраил Фаришта, защото най-накрая се оказа лесно за извършване; истинският повик на злото беше прелъстителната леснина, с която човек може да поеме по този път. (И нека добавим в заключение, невъзможността по-късно за връщане назад.)

Обаче Саладин Чамча настоява за едно по-просто изречение. „Неговото мълчание в къщата на Роуза Даймънд беше предателство, нищо повече.“ Той стъпва на подправения Лондонски мост. От близката кукловодска будка на червени и бели ивици мистър Пънч — пердашещата Джуди — вика към него: Така се прави! След което Джебраил също произнася поздрави, въодушевлението в думите е разрушено от противоречащия им равнодушен глас: