Салман Рушди - Сатанински строфи

Сега в Рекс-Харингтънов-говор-песен 282 282 Рекс Харингтън не е певец, но развива собствен маниер да „говори“ песента като звезда в мюзикъла „Моята прекрасна лейди“. тя се обръща към невидим чужденец.

— Как ви харесва Лондон? — Извъедно богао? — Ние казваме извънредно богат. Нашите английски обстоятелствени пояснения не завършват на ао. — Намирате ли, сър, множество доказателства за нашата британска конституция из улиците на световния метрополис Лондон, Лондра, Лондон? — Аз бих казала — добавя тя все още в стил подснап, — че в англичанина има съчетание на качества, една скромност, независимост, отговорност, самообладание, което човек напразно би търсил сред нациите на земята.

Създанието наближаваше Чамча, докато се освобождаваше от тези редове; междувременно разкопчавайки блузата си — и той — като мангуста пред кобра, стои замръзнал, докато тя, разголваща една добре оформена дясна гърда и предлагайки му я, посочва онова, което е нарисувала върху й, в изблик на гражданска гордост — картата на Лондон, ни повече, ни по-малко, с червен перманентен маркер, а реката в синьо. Метрополисът го призовава, но той, надавайки един напълно Дикенсов вик, си пробива път навън от антикварния магазин в лудостта на улицата.

Джебраил гледа право в него от Лондонския мост; техните очи — или така се струва на Чамча — се срещат. Джебраил вдига и махва с една неразвълнувана ръка.

Онова, което следва, е трагедия. — Или най-малкото ехо от трагедия, защото пълнокръвният оригинал е недостъпен за модерните мъже и жени, както се казва. — Една бурлеска за нашите изродени, подражателски времена, в които клоуни преиграват онова, което първо е било направено от герои и крале. — Добре, така да бъде. — Въпросът, който се задава тук, си остава толкова голям, колкото винаги си е бил; а той е: каква е природата на злото, как се ражда, защо расте, как придобива едностранна собственост върху една многостранна човешка душа. Или да кажем: енигмата Ято.

Не е неизвестно за литературно-театрални тълкувания, победени от характера, да приписват неговите действия на „безпричинна злоба“. Злото е зло и ще върши зло и това е така; змийската отрова е неговото истинско определение. — Добре, подобни вдиганици на раменете няма да издържат на проверката тук. Моят Чамча може да не е лейтенант от Венеция, моята Али не е удушена Дездемона, Фаришта не е равен на Мавъра, но те ще или поне ще бъдат костюмирани в такива обяснения, каквито разрешава моето разбиране. — И така, сега Джебраил маха за поздрав; Чамча се приближава; завесата се вдига от притъмняващата сцена.

Нека първо видим колко самотен е този Саладин; неговият единствен имащ желание компаньон е един напит и картографически гърдест непознат, той се промъква сам през това забавляващо се множество, в което всички хора изглеждат (а не са) приятели един на друг; докато там на Лондонския мост стои Фаришта, обсаден от почитатели, в самия център на тълпата;

и второ, нека оценим последиците за Чамча, който обичаше Англия под формата на изгубената си английска съпруга, от златното, бледо и ледниково присъствие до Фаришта на Алилуя Коун; той грабва чаша от таблата на минаващ келнер, изпива бързо виното, взема друго и изглежда, че съзира в далечината Али — величината на своята загуба;

и по други начини Джебраил бързо се превръща в сбора на Саладиновите поражения; сега там с него, в същия този миг, е друг предател — преоблечената като агне стара овца, над петдесетте, но трепкаща с мигли като осемнадесетгодишна, е агентът на Чамча, уважаемата Чарли Селърс; ти не би го харесала за трансилвански кръвосмукач, нали Чарли, крещи разлютеният наблюдател в него; и грабва друга чаша — и вижда на дъното й собствената си анонимност и равната на нея известност на другия, и голямата неправда на тази подялба; най-вече — с горчивина се спомня той — защото Джебраил, завоевателят на Лондон, не може да види никаква ценност в света, който сега пада ничком пред него! — защото, копелето, винаги се е подигравал на мястото, истинския Лондон, Вилает, англичаните, Спуно, какви студени риби са те, кълна ти се; Чамча, придвижвайки се неумолимо през тълпата към него, изглежда, че вижда, точно в момента, същата подигравка върху лицето на Фаришта, това презрение към един Подснап с обратен знак, за когото всички английски неща са достойни за осмиване, а не за похвала; о, Боже, жестокостта на това, че той, Саладин, чиято цел и кръстоносен поход беше да направи този град свой, трябваше да го види коленичещ пред своя презрян съперник! — така че налице е и това: че Чамча иска да бъде на мястото на Фаришта, докато неговото собствено положение не представлява никакъв интерес за Джебраил.