Салман Рушди - Сатанински строфи

Откъде разбра, започна тя и заекна, защото не хареса покровителствения тон, който възприе, но той отговори без суета. Първия път, когато чул за Маринети, каза той, го изтълкувал криво и помислил, че футуризмът е нещо свързано с кукли.

— Марионетки, катхпутли 225 225 Марионетки на хинди. , по това време се бях запалил да използвам съвременни куклени техники в един филм, може би за да изобразя демони или други свръхестествени същества. Затова взех една книга.

Взех една книга: изразът на Джебраил, самоукия, се заби като инжекция. За момиче от дом, който почиташе книгите — баща им ги караше да целуват всеки том, който случайно беше паднал на пода — и което в отговор се отнасяше към тях зле, изтръгвайки страници, които желаеше или не харесваше, дращейки заврънтулки по тях, за да им покаже кой е господарят, Джебраиловият начин на непочтителност, не обиден, приемайки книгите за това, което предлагат, без да чувства нуждата да коленичи или унищожава, беше нещо ново; и доставящо удоволствие, съгласи се тя. Али се учеше от него. Той обаче изглеждаше глух за всяка мъдрост, която тя би желала да предаде, например за точното място, където се оставят мръсните чорапи. Когато тя се опита да му внуши „той да поеме дела си“, Фаришта изпадна в трудна за разбиране обидена сръдня, очаквайки да бъде приласкай обратно към доброто настроение. Което, откри тя с отвращение, поне за момента бе склонна да направи.

Най-лошото нещо при него, заключи тя колебливо, беше неговата дарба да се мисли за пренебрегван, подценяван, нападан. Стана почти невъзможно да му се спомене каквото и да било, независимо колко разумно, колко внимателно бе поднесено. „Давай, давай, яж ми кокалите“, извикваше той и се оттегляше в палатката на наранената си гордост. А най-прелъстителното в него беше, че знаеше инстинктивно какво иска тя, как, ако предпочете, може да стане пълномощник на тайното й сърце. В резултат техният секс беше буквално електрически. Тази първа малка искра по случай първата им целувка не беше единствената по рода си. Това продължи да се случва и понякога, докато правеха любов, тя беше убедена, че може да чува навсякъде около тях пукота на електричеството; понякога чувстваше косата си изправена.

— Това ми напомня за електрическия вибратор в кабинета на баща ми — каза тя на, Джебраил и те се засмяха. — Аз ли съм любовта на живота ти? — попита тя бързо и той отговори също толкова бързо:

— Разбира се.

По-рано му беше признала, че слуховете за нейната недостъпност, дори фригидност, имат някакво основание.

— След като Йел умря, аз възприех и тази нейна черта. — Вече нямаше нужда да запраща любовници в лицето на сестра си. — Плюс това наистина вече не ми доставяше удоволствие. По онова време повечето бяха революционни социалисти, които се задоволяваха с мен, докато мечтаеха за героичните жени, видени по време на триседмичните им пътувания до Куба. Но никога не бяха ги докосвали, разбира се; умората от битките и идеологическата чистота ги плашеха до смърт. Прибираха се вкъщи, тананикайки „Гуантанамера“, и ми позвъняваха. — Тя предпочела да се измъкне. — Помислих си, нека най-добрите мозъци на моето поколение социологизират за властта върху тялото на друга бедна жена, без мен. — Тя започнала да изкачва планини, както имаше навика да казва, когато започна — защото знаех, че никога няма да ме последват там. Но след това си помислих, глупости. Не го направих заради тях, направих го заради себе си.

Всяка вечер тичаше боса на пръстите си по един час нагоре и надолу по стълбите към улицата в името на ниските сводове. След това се сгромолясваше върху купчина възглавници с вбесен вид, а той пърхаше безпомощно около нея, което обикновено завършваше с това, че й наливаше концентрат, най-често ирландско уиски. Тя беше започнала да пие доста, откакто истината на проблема с нейните крака проникна в съзнанието й. („За Бога, мълчи си за краката — й каза по телефона глас от агенцията за връзки с обществеността. — Ако го открият, finito, завеса, sayonara, отивай си вкъщи, лека нощ.“)

През тяхната двадесет и първа нощ заедно, когато тя се беше справила с пет двойни джеймсъна, каза:

— Защо наистина се качих там? Не се смей: за да избягам от доброто и злото.

Той не се засмя.

— По твоя преценка планините над морала ли са? — сериозно попита той.

— Това е, което научих от революцията — продължи тя. — Това нещо: по някое време през двадесети век информацията беше премахната, но просто не мога да кажа кога; придържането към разума е част от информацията, която беше премахната. Оттогава живеем в приказка. Разбра ли ме? Всичко се случва по вълшебство. Ние, приказните, нямаме и най-малката шибана представа какво става. Тогава как да знаем дали е добро, или зло? Ние дори не знаем какво е! Така че онова, което си помислих, беше, или можеш да си разбиеш сърцето, опитвайки се да разбереш всичко, или можеш да се качиш да седнеш на някоя планина, защото това е мястото, където е отишла цялата истина, вярваш или не, тя просто се е вдигнала и избягала от тези градове, където дори материята под краката ни е измислена, лъжа, и се е скрила там горе в редкия въздух, където лъжците не смеят да я последват, защото може да се взривят мозъците им.