Салман Рушди - Сатанински строфи

Тя научи за края на сестра си от рекламното табло на една вестникарска будка, СМЪРТТА НА МОДЕЛ В „КИСЕЛИННА БАНЯ“ 223 223 Удавя се, докато е надрусана с ЛСД (киселина). . Не си предпазен от игрословици дори когато умреш, беше първата й реакция. След това се усети, че е неспособна да плаче.

— В течение на месеци продължавах да я виждам в списанията — каза тя на Джебраил. — Заради лъскавите снимки толкова продължително оловно време.

Елениният труп танцуваше из марокански пустини, облечен само в прозрачни була; или беше разположен в Морето на сенките на Луната гол, ако изключим астронавтския шлем и половин дузина копринени възли около гърдите и слабините й. Али започна да рисува мустаци на снимките, възмущавайки вестникопродавачите; тя изтръгваше покойната си сестра от списанията на нейната зомбиподобна не-смърт и я смачкваше. Преследвана от Елениния призрак от периодичните издания, Али размишляваше за опасностите, ако опиташ да летиш; какво горене пада, какви страховити адове са запазени за подобни Икарови типове! Тя започна да мисли за Елена като за душа, подложена на мъчения, да вярва, че това пленничество в неподвижния свят на календари с мацки, на които имаше черни гърди от отлята пластмаса, три мерки по-големи от нейните собствени; на псевдоеротични орнаменти; на рекламни надписи, отпечатани напряко през пъпа й, беше ни повече, ни по-малко нейният личен ад. Али започна да съзира вика в очите на сестра си, мъката от това да бъде завинаги в капана на тези модни страници. Елена беше измъчвана от демони, поглъщана от огньове и тя дори не можеше да се движи… след време Али започна да избягва магазините, в които сестра й можеше да бъде намерена, втренчена от лавиците. Тя изгуби способността да отгръща списания и скри всички снимки на Елена, които притежаваше.

— Сбогом, Йел — каза тя на паметта на сестра си, употребявайки старото й бебешко име. — Трябва да отвърна поглед от теб.

Но накрая излезе, че съм като нея.

В нея бяха започнали да пеят планини; след което и тя беше започнала да рискува мозъчни клетки в търсене на тръпка. Изтъкнати медицински експерти често са доказвали, извън всяко разумно съмнение, че човешките същества не могат да оцелеят без апарат за дишане малко над осем хиляди метра. Очите получават кръвоизливи без надежда за оправяне и мозъкът също започва да се взривява, губейки твърде бързо клетки с милиони и последиците са постоянното увреждане, известно като височинно израждане, бързо завършващо със смърт. Слепите трупове ще останат запазени в постоянния мраз на тези най-високи склонове. Но Али и шерпът Пемба се изкачиха и слязоха, за да разкажат приказката. Клетки от мозъчните залежи замениха текущите загуби. Нито очите й изскочиха. Защо учените са сгрешили?

— Най-вече предразсъдъци — каза Али, извита около Джебраил под парашутната коприна. — Те не могат да отчетат количеството воля, така че я изваждат от изчисленията си. Но волята е, която те качва на Еверест, воля и гняв, и те могат да превият всеки природен закон, за който се сетиш: най-малкото за кратко, без да изключваме гравитацията. Във всеки случай, ако не насилваш щастието си.

Имаше известни увреждания. Тя страдаше от безброй празнини в паметта: дребни непредсказуеми неща. Веднъж в рибарския магазин беше забравила думата риба. Друга сутрин в банята си се усети, че взема четката за зъби, без да може да разбере предназначението й. И една сутрин, събуждайки се до спящия Джебраил, тя беше на ръба да го разтърси и събуди, за да попита: „Кой, по дяволите, си ти? Как попадна в леглото ми?“ — когато точно навреме паметта й се възвърна.

— Надявам се, че е временно — каза му тя. Но спотаи, дори сега, появите на Морис-Уилсъновия призрак на покривите, заобикалящи Фийлдс, махайки й подканящо с ръка.

Тя беше способна жена, изключителна в много отношения: професионална спортистка от 80-те, клиент на гигантската агенция за връзки с обществеността „Макмъри“ и спонсорирана до гуша. Сега тя също се появяваше в реклами, представяше свой кръг от вещи и дрехи за свободното време на открито, насочени повече към туристичеките агенции и аматьорите, отколкото към професионалните катерачи, за да се разшири възможно най-много, както би го нарекъл Хол Велънс, вселената. Тя беше златното момиче от покрива на света, оцелялата от „моята тевтонска двойка“, както Ото Коун обичаше да нарича дъщерите си. Йел, отново вървя по твоите стъпки. Да бъдеш привлекателна жена в спорт, владян от, е добре, космати мъже, значеше да си продаваема, а имиджът на „снежна кралица“ също беше от полза. В това имаше пари и сега, когато беше достатъчно голяма, за да компрометира своите стари огнени идеали с не повече от вдигане на раменете и изсмиване, тя беше готова да го прави, готова дори да се появява в телевизионни токшоута, за да парира неизбежните и непроменящи се въпроси за живота с момчета на двадесет и не знам колко хиляди фута. Подобни рекламни изтъквания се чувстваха неудобно край разбирането й за самата нея, към което все още се придържаше яростно: представата, че е самотница по природа, най-потайната от жените, и че изискванията на деловия й живот я разкъсваха на две. Тя изживя първото си скарване с Джебраил заради това, което той каза по своя нелустросан начин: