Салман Рушди - Сатанински строфи

Тя заспа и той я пренесе на леглото.

Когато съобщението за неговата смърт стигна до нея, тя се бе измъчвала, изобретявайки го: размишлявайки за, така да се каже, за изгубения си любовник. От повече от пет години той беше първият мъж, с когото беше спала: немалко число в нейния живот. Беше се отвърнала от своята сексуалност, инстинктите й я бяха предупредили, че ако постъпи другояче, може да бъде погълната от нея; това беше и винаги щеше да бъде за нея важен въпрос, един цял тъмен континент за картографиране, и не беше готова да тръгне по този път, да бъде този изследовател, да нанесе тези брегове: вече не или може би още не. Но никога не се беше отърсила от чувството, че е ощетена от пренебрегването на Любовта, на онова, което може да бъде като пълно обсебване от този архетипен, с главна буква джин, копнежа по заличаването на границите на аза, откопчаването, докато не си отворен от адамовата си ябълка до чатала: само думи, защото тя не познаваше предмета. Да предположим, че беше дошъл при мен, можех да го уча стъпка по стъпка, да го изкача до самия връх. Лишена заради слабите си крака от планините, щях да търся планината в него: установявайки базов лагер, измисляйки маршрути, преодолявайки ледени водопади, дълбоки цепнатини в ледника, надвиснали козирки. Щях да атакувам върха и да видя танцуващите ангели. О, но той е мъртъв и на дъното на морето.

След това го намери. И може би той също я беше изобретил малко, изобретил някого, достоен да излетиш от собствения си живот, за да обичаш. Нищо твърде забележително в това. Достатъчно често се случва; и двамата изобретатели продължават, изглаждайки острите си краища, приспособявайки изобретенията си, претопявайки въображението в действителност, учейки се как да бъдат заедно: или не. Това се разбира или не. Но да се предположи, че Джебраил Фаришта и Алилуя Коун може да са станали толкова близки по пътя, е да се направи грешката връзката им да се мисли за обикновена. А тя не беше, нямаше и капка обикновености.

Това беше връзка със сериозни пукнатини.

(„Модерният град — беше поучавал отегченото семейство на масата Ото Коун, възседнал любимото си хоби — «е locus classicus 226 226 Класически пасаж в произведение, а в случая класическо място. на несъвместими действителности. Животи, на които не им е работа да се смесват, седят един до друг в автобуса. Една вселена, примигвайки като заек, е хваната на зебрата на някоя пресечка във фаровете на моторно средство, в което може да бъде намерен един напълно чужд и несъвместим континуум. И докато това е всичко, те преминават в нощта, бутайки се по спирките на метрото, повдигайки шапки по коридорите на някой хотел, не е толкова лошо. Но ако се срещнат! Това са ураний и плутоний, всеки кара другия да се разложи на съставните си части, бум.» — «В интерес на истината, най-мили мой — сухо каза Алиша, — аз самата често се чувствам несъвместима.»“)

Пукнатините в голямото увлечение на Алилуя Коун и Джебраил Фаришта бяха както следва:

— нейният таен страх от скритото й желание, тоест любовта; заради което тя беше изкушена да се отдръпне и дори да удря яростно точно човека, към чиято привързаност най-много се стреми; и колкото по-дълбока бе близостта, толкова по-силно риташе; така че другият, въведен в място на ненакърнено доверие и свалил гарда си, поемаше пълната сила на удара и се чувстваше опустошен; което естествено се случи с Джебраил Фаришта, когато след три седмици на най-екстатично правене на любов, което и двамата някога бяха познали, му беше казано направо и доста рязко, че е по-добре да си намери къде да живее, защото тя, Али, се нуждае от повече простор, отколкото сега има на разположение;

— и неговото самомнително чувство за собственост и ревност, които той самият изобщо не съзнаваше, заради това, че никога преди не беше мислил за жената като за съкровище, което трябва да бъде пазено на всяка цена срещу пиратските орди, които естествено щяха да се опитат да я откраднат; и за което ще бъде казано повече почти веднага;

— и съдбоносната пукнатина, а именно предстоящото на Джебраил Фаришта осъзнаване — или ако искате, ненормалната идея, — че той наистина не е нищо по-малко от архангел в човешка форма и не просто някой архангел, а Архангелът на рецитацията, най-въодушевеният (след като Шейтан беше паднал) от всички други.

Те бяха прекарали времето си в такова усамотение, загърнати в завивките на своите страсти, че неговата дива неконтролируема ревност, която, както предупреждава Яго, „прави на посмешище плътта, от която се храни“, не беше излязла наяве. За пръв път се прояви заради твърде нелеп повод: три рисунки, които Али беше закачила вкупом до входната врата върху кремав фон, рамкирани в старо злато, всички с една и съща бележка, надраскана в долния десен ъгъл на паспартуто: „На А. с надежди от Брунел“. Когато Джебраил забеляза тези посвещения, той поиска обяснение, посочвайки яростно рисунките с пределно изпъната ръка, докато със свободната стискаше увития около него чаршаф (той беше облечен по този неофициален начин, защото беше решил, че е назряло времето да направи пълен преглед на къщата, човек не може да прекара целия си живот на гръб, дори на твоя, каза той); Али се засмя прощаващо.