Салман Рушди - Сатанински строфи

— Добри думи — изсмя се горчиво Мишал. — Саид, добър избор на думи. Знаеш, че няма да живея, а говориш за самоубийство. Саид, нещо се случва тук, но ти със своя вносен европейски атеизъм не знаеш какво е то. Или може би щеше да разбереш: ако беше погледнал под английските си платове за костюми и се беше опитал да откриеш сърцето си.

— Това не е за вярване — извика Саид. — Мишал, Мишу, това ти ли си? Как така внезапно си се превърнала в онзи тип божии угодници от древната история?

Мисис Курейши каза:

— Тръгвай си, сине. Тук няма място за невярващи. Ангелът казал на Айша, че когато Мишал извърши поклонението до Мека, нейният рак ще е изчезнал. Всичко се изисква и всичко ще бъде дадено.

Мирза Саид Ахтар постави дланите си на една от стените в спалнята на жена си и притисна чело в мазилката. След дълго мълчание каза:

— Ако става въпрос за изпълнението на умра, нека тогава, за Бога, се върнем в града и хванем самолет. Можем да бъдем в Мека след няколко дни.

Мишал отговори:

— Заповядано ни е да вървим пеша. Саид изгуби самоконтрол.

— Мигнал? Мишал? — изпищя той. — Заповядано? Архангели, Мишу? Джебраил? Бог с дълга брада и ангели с криле? Небе и пъкъл, Мишал? Дяволът с остра опашка и двойни копита? Докъде ще стигнеш с това? Какво ще кажеш: имат ли жените души? Или по друг начин: имат ли душите пол? Бог черен ли е, или бял? Когато се разделят вълните на океана, къде ще отиде излишната вода? Ще се издигне като стена отстрани ли? Мишал? Отговори ми. Съществуват ли чудеса? Вярваш ли в рая? Ще ми бъдат ли простени греховете?

Той започна да плаче и падна на колене с чело, все още притиснато в стената. Умиращата му жена се приближи и го прегърна изотзад.

— Върви тогава с поклонниците — каза той тъжно. — Но поне вземи мерцедеса. Комбито има климатик и можеш да вземеш хладилната чанта, пълна с кока-кола.

— Не — каза тя внимателно. — Ще вървим както всички останали. Ние сме поклонници, Саид. Това не е пикник на плажа.

— Не зная какво да правя — плачеше Мирза Саид Ахтар. — Мишу, сам не мога да се справя с това.

Айша проговори от леглото.

— Мирза сахиб, елате с нас — каза тя. — Вашите идеи са свършени. Елате и спасете душата си.

Саид се изправи със зачервени очи.

— Тъпата екскурзия, която искаше — каза той злобно на мисис Курейши. — Това със сигурност ми се връща. Вашата екскурзия ще унищожи всички ни, седем поколения с един замах.

Мишал притисна бузата си към гърба му.

— Ела с нас, Саид. Просто ела. Той се обърна към Айша.

— Няма Бог — каза той твърдо.

— Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк — отговори тя.

— Мистичното преживяване е субективна, а не обективна истина — продължи той. — Водите няма да се разделят.

— Океанът ще се раздели по заповед на архангела — отговори Айша.

— Ти водиш тези хора към сигурно нещастие.

— Водя ги към Божията гръд.

— Не вярвам в теб — настоя Мирза Саид. — Но ще дойда и ще се опитвам да прекратя тази лудост с всяка стъпка, която правя.

— Бог избира различни начини — възрадва се Айша, — много са пътищата, по които съмняващите се могат да бъдат върнати към неговата сигурност.

— Върви по дяволите — изкрещя Мирза Саид Ахтар и побягна, разпръсквайки пеперуди из стаята.

— Кой е по-лудият — прошепна Осман палячото в ухото на своя вол, докато го тимареше в тесния му обор, — лудата жена или глупакът, който обича лудата жена? — Волът не отговори. — Може би трябваше да си останем недокосваеми — продължи Осман. — Един принудителен океан звучи по-зле от един забранен кладенец. — И волът кимна два пъти за „да“ — бум, бум.

След като съм бухал, каква е магията или противоотровата, която да ме превърне отново в мен самия?

Мистър Мохамед Суфян, собственик на кафене „Шаандаар“ и владелец на къщата с мебелирани стаи под наем, съветник на пъстрите проходящи и разноцветни обитатели на двете, виждал какви ли не типове, най-малко тесногръдият от всички хаджии и най-безсрамният видеоман, бивш учител, самоук в класическите текстове на много култури, уволнен от службата си в Дака заради културни различия с определени генерали от миналото, когато Бангладеш беше само източен фланг, и заради това по собствените му думи „не толкова имигрант, колкото джудже-емигрант“ — последното добродушен намек за недостига му от инчове над земята, премигваше пред входа на спалнята си, събуден от среднощното настоятелно чукане на Джъмпи Джоши; избърса половинките си очила в пеша на куртата си в бенгалски стил (с вързалки, вързани в спретнат възел на врата), стисна здраво клепачи, отвори ги широко над късогледи очи, върна очилата на мястото им, отвори очи, поглади къносаната си брада, чмокна със зъби и откликна на сега вече неопровержимите рога на челото на треперещия тип, когото Джъмпи подобно на котка явно беше вмъкнал вътре, с горната импровизирана и духовита забележка, открадната със завидна пъргавина на ума за човек, събуден от съня си, от Луций Апулей от Мадаура, марокански жрец, около 120–180 пр. Хр., жител на колонията на една по-ранна империя, човек, който отхвърля обвинението, че е омагьосал една богата вдовица, но признава малко перверзно, че в един по-ранен етап от кариерата си е бил превърнат с помощта на магия (не в бухал) в магаре.