Салман Рушди - Сатанински строфи

— Кой ще види нещо в тип като мен? — извика той и когато осъзна, че е бил толкова развълнуван, че е говорил на глас, разбра, че трябва да е влюбен, че се е поболял като куче от любов и че обектът на неговите чувства вече не е любещата му жена.

Тогава какъв проклет, повърхностен, ловък и самозалъгващ се тип съм аз — въздъхна той за себе си, — да се променя толкова много, толкова бързо. Заслужавам да бъда довършен без церемонии.

Но той не беше от типа, който се хвърля върху меча си. Вместо това се помота из коридорите на Перистан и твърде скоро къщата упражни магията си и го върна отново към нещо подобно на добро настроение.

Къщата: въпреки приказното си име, тя беше солидна, твърде неинтересна сграда, смятана за екзотична само заради това, че е в погрешната страна. Била е построена преди седем поколения от някой си Пероун, английски архитект, много облагодетелстван от колониалните власти, чийто единствен стил беше този на неокласическата английска земевладелска къща. През онези дни големите заминдари бяха луди по европейската архитектура. Прапрапрапрапрадядото на Саид го беше наел пет минути след като се запознал с него на приема на вицекраля, за да покаже публично, че не всички индийски мюсюлмани са подкрепяли акцията на войниците на Мерут 163 163 Акция, известна като Първото индийско въстание (1857), започнало с убийствата на британски офицери и семействата им, докато излизали от църковна служба. или са съчувствали на последвалите я въстания, не, не, по никакъв начин — и след това му дал carte blanche, — така сега Перистан стоеше по средата на почти тропическите картофени ниви до голямата индийска смокиня, покрита с пълзящи орнаментални храсти, със змии в кухните и скелети на пеперуди в шкафовете. Някои казваха, че името й се дължи повече на англичанина, отколкото на нещо по-фантастично: то беше просто съкращение от Пероунистан.

След седем поколения тя най-после беше започнала да изглежда като принадлежаща на този пейзаж от волски каруци, палмови дървета и високи, ясни и натежали от звезди небеса. Дори прозорецът с цветно стъкло, гледащ надолу към стълбата на крал Чарлс Безглавия, беше по някакъв неопределим начин натурализиран. Много малко от тези заминдарски къщи бяха оцелели от егалитарните опустошения на съвременността и съответно над Перистан висеше нещо от мистичния ореол на музей, въпреки че или защото Мирза Саид се гордееше много със стария дом и беше харчил разточително, за да го поддържа в добро състояние. Той спеше под висок балдахин от изкусно кована мед в подобно на кораб легло, заемано от трима вицекрале. В главния салон обичаше да седи с Мишал и мисис Курейши в необикновения триместен любовен стол. В единия край на това помещение на дървени трупчета стоеше навит исполински килим от Шираз, очаквайки времето на бляскавия прием, който щеше да заслужи неговото разгъване и което никога не настъпи. В трапезарията се изправяха яки класически колони с богато украсени коринтски фризове, имаше каменни и истински пауни, разхождащи се по главното стълбище към къщата, и подрънкващи в залата венециански полилеи. Оригиналните пункахи все още бяха напълно действащи и всички техни шнурове пътуваха по скрипци и през дупки в стените и подовете до малък задушен шкаф за обувки, където седеше пункахджията и дърпаше всички едновременно, затворен в иронията на зловонния въздух в това малко местенце, докато изпраща хладен ветрец до всички други части на къщата. Прислужниците също датираха от седем поколения назад и заради това бяха изгубили изкуството на оплакването. Важаха старите нрави: дори от сладкаря на Титлипур се изискваше да търси одобрението на заминдара, преди да започне да продава каквито и да било нови бонбони, които може да е изнамерил. Животът в Перистан беше толкова лесен, колкото беше труден под дървото; но дори върху подобни закътани съществувания могат да паднат тежки удари.

Откритието, че жена му прекарва по-голямата част от времето затворена в кабинета си с Айша, изпълни Мирза с непоносимо раздразнение, една екзема на духа, която го подлудяваше, защото нямаше начин да бъде почесана. Мишал се надяваше, че архангелът, Айшиният съпруг, ще й дари едно бебе, но тъй като не можеше да го каже на съпруга си, тя ставаше мрачна и кисело вдигаше рамене, когато я питаше защо прахосва толкова време с най-лудото момиче на селото. Новата сдържаност на Мишал влошаваше сърбежа в сърцето на Мирза Саид и го направи и ревнив, въпреки че не беше сигурен дали ревнуваше Айша или Мишал. Той за пръв път забеляза, че господарката на пеперудите имаше очи със същата блестяща сива отсянка като жена му и по някаква причина и това също го ядосваше, сякаш то доказваше, че жените се съюзяват срещу него, шепнейки си Бог знае какви тайни; може би те клюкарстваха за него! Тази работа със зенана изглежда беше докарала неприятни последици; дори тази стара пихтия мисис Курейши беше омаяна от Айша. Истинска тройка, мислеше си Мирза Саид; когато идол влиза през вратата ти, здравият разум излиза през прозореца.