Ерик Ръсел: И се чу глас

За кратко време всичко утихна, чуваше се само пропукването на горящите клонки и хленча на Фини, като предчувствие за нещо лошо.

От полумрака крадливо се насочиха органи за извънзрително възприятие. Изследваха поляната, огъня, спящите и тези, които пазеха. Съществото, скрито в сянката, взе решение.

Стремителен скок напред, пропукване на клонка, смачкан храст, отчаян вик на Кеслер и рязък гръм от изстрел. От края на поляната, на триста ярда през гъсталака, дърветата потрепериха и храстите полегнаха пречупени.

Щом откри, че макар и зашеметен, вече стои на крака и стиска мачетето, Молит разбра, че в крайна сметка е задрямал. Спомни си как изтръпна и внезапно се събуди от чувството, че някой даде сигнал за тревога с вик и изстрел. А след миг над него прелетя черно гъвкаво тяло с мачете в ръка. Пейтън се хвърли в бой.

Молит го последва в джунглата, без да погледне другите. Пистолетът продължаваше да стреля, озарявайки светлината със слаби бледожълти светкавици. Изведнъж, в нощта се разнесе дразнеща кашлица, трясък от счупени клони и шум от обрулени листа.

И тогава, като в кошмарен сън, Молит забеляза стоящия до него Саймс с факел от горящи клонки. В слабата светлина на факела видяха навитото на колело чудовище, дебело четири фута, което бързо пълзеше назад в тъмнината. Кошмарно извивайки се, тази жива спирала влачеше масивна глава без очи, напомняща тиква с брадавици. От малки отвори и порезни рани на главата изтичаше млечнобяла течност.

На няколко крачки от тях стоеше Кеслер и изригваше проклятия, наведен над неподвижното тяло на Пейтън. Кеслер го подхвана под мишниците, а Молит за краката и го отнесоха на поляната. Положиха тялото на Пейтън близо до огъня, Саймс се отпусна на колене и започна да го преглежда.

— Тази твар тихо се промъкна и ме сграбчи — размахвайки автомат, разказваше Кеслер, все още шокиран. — Когато ме повлече към джунглата, аз закрещях и стрелях от упор в гадната й глава. Хани прескочи огъня и спящите, и като безумен се нахвърли върху чудовището. Той се опита да му отсече главата. Тогава то ме пусна, обви се около Хани, влачи го двадесет ярда и го захвърли. Аз стрелях още два пъти в муцуната му, но очевидно без особен резултат… — Той изтри потта от челото си, но то мигновено се покри с нови капчици. — Ако не беше Хани, вече щях да съм в корема му, на миля от тук.

Мисис Махалич се зае да превърже дълбоката рана на дясната ръка на Пейтън. От къде се бе снабдила с бинт, остана загадка. Във всеки случай не от походната аптечка. Вероятно беше откъснала ивицата от бельото си. Тя се поклащаше напред-назад и успокоително шепнеше над проснатото тяло, като без да я молят правеше това, което считаше за необходимо.

Саймс внимателно я докосна по рамото и каза:

— Много съжалявам, но това е ненужно. Той е мъртъв. Доколкото мога да съдя, гръбначният му стълб е пречупен.

Тя бавно се изправи, погледна го, после спря поглед върху тялото на Пейтън. Зад дебелите стъкла на очилата, очите й първоначално изразиха недоверие, а после се изпълниха със сълзи. Тя се опита да се овладее, но не успя. Тогава свали очилата и мълчаливо започна да бърше очите си. Саймс я хвана за ръка и я отдалечи от мъртвия. Като ги наблюдаваше, Молит се обърна към Кеслер:

— Извади късмет, а?

— Това няма нищо общо с късмета, — сопна се Кеслер.

Той взе лопатата и започна да копае яма под дървото. Обискираха Ханибал Пейтън, за да научат нещо за близките му, а после го погребаха. Кеслер направи груб дървен кръст и го постави върху гроба. Саймс, застанал мирно с шапка в ръка, помоли небето да приеме душата на един от своите синове.

— Амин! — извика Молит.

— Амин! — като ехо повтори Момчето Ку.

И всички останали.

Мисис Махалич отново се разплака.

На следващия ден пътечката им започна да се отклонява на запад. Принудиха се да тръгнат по друга, която се простираше по на север. След известно време пътечката се разшири и те закрачиха по-бързо. Потиснати от среднощната трагедия, всички се движеха близо един до друг в реда, който бяха възприели, с тази разлика, че сега Фини тичаше напред, редом със Саймс.

Пътечката бавно, но упорито се изкачваше в планината. Джунглата беше все така непроходима и страшна, но броят на разклонените дървета намаля. Светлината все по-свободно преминаваше през листата и те по-продължително се движеха по осветени участъци от пътечката, поради което прежурящото слънце ги заливаше с нетърпима жега. От потта косите им лепнеха и гърбовете им се намокриха. Стана задушно. Струваше им се, че въздухът се уплътнява, а не се разрежда, както можеше да се очаква.