Робърт Ранкин - Нострадамус ми изяде хамстера

— Та значи да си седя тук? — попита Ръсел.

— Точно така, седи си.

И така, Ръсел си седеше и барабанеше с пръсти по бюрото.

И не се случваше абсолютно нищо.

Ама абсолютно нищичко.

Което наистина беше странно, като се имат предвид неизменните закони, сякаш управляващи подобни ситуации. Според тези неизменни закони тъкмо сега нещо трябваше да се случи. При това нещо голямо. Достатъчно голямо, за да покрие цялото предходно тъпеене и бърборене, или поне ако не се случеше, беше редно да направи някой дебел намек за грамаданските събития, които се задаваха.

Може би нещо в духа на… Без Ръсел да знае, дори в момента велики сили се бяха захванали за работа. Велики сили, които навеки щяха да променят света му — всъщност щяха навеки да променят света на всички. Защото Ръсел беше на път да направи първата крачка от едно пътуване, което щеше да го отведе в царства, където човешки крак досега не бе стъпвал. Или нещо подобно.

Обаче нищо подобно.

Така че Ръсел само си седеше и барабанеше с пръсти. Ала наистина му хрумна, че ще е интересно да се разбере има ли някаква истина в легендата, която Морган му бе разказал. Можеше да си прекара обедните почивки и вечерите, за да поразпита из Брентфорд и да провери дали наистина е имало Невил и Пули и Омали, и „Летящият лебед“. А ако имаше, то тогава дали някоя от баснословните истории, разказани му за тях, всъщност беше истина? Да.

— Може ли да ударя един парцал на пода? — попита Ръсел.

— Не — отвърна Франк.

Едно време, през петдесетте, когато светът все още беше черно-бял, полицаите бяха веселяци със свежи физиономии, до един приличащи на Доксън от „Док Грийн“. Бяха строги, но справедливи тия веселяци със свежи физиономии, а углавните престъпници, които пипваха за яката, вдигаха горе ръцете, без да вдигат никаква патардия, и казваха неща като:

— Ченгето е честно, губернаторе, тъй че тургайте ми белезниците и ме мятайте в „Черната Мария“.

Така че в това няма промени.

В онези монохромни дни преди пришествието на компютрите, в които се въвеждат престъпленията и международните мрежи, „получената информация“ се пазеше в големи тлъсти папки на висока полица в канцеларията на шефа на полицията. Винаги имаше двайсет и три папки. Първите двайсет и две се занимаваха с всекидневието — тайни намеци относто предстоящи обири на сладкарници или списъци на заподозрените в промъкване през задния вход на местното кино, без да плащат. Папка 23 обаче си беше съвсем друга губерния. Тя съдържаше странни работи — онези работи, дето много-много не се връзваха, сведения за любопитни явления и тайнствен материал, неподлежащ на категоризиране 9 9 Това между другото си е абсолютно вярно. Чичо ми Джон беше полицай. .

Спомнете си, че това са онези времена, когато разхождащият се „Боби“ е бил многоуважавана фигура в селището. По ония времена народът си приказваше с полицаите, пращаше им картички за Коледа и им лъскаше колелетата през Седмицата на услугите.

Така и не можеше да се направи кой знае какво със съдържанието на папка 23, тъй че когато тя се напълнеше, то биваше изваждано, превързвано с черна панделка и складирано в мазето. Чичо ми Джон ми е казвал, че в папка 23 винаги е имало много повече работи, отколкото в другите папки.

Това продължи до началото на шейсетте, когато осъвремениха системите. Инсталираха кантонерки и бе пусната директива, че всички доклади, които дотогава са отивали в папка 23, сега трябва да се пазят в досие, отбелязано с Х 10 10 И това е вярно, няма майтап. .

В края на всеки месец те трябвало да се събират и да се изпращат в специален отдел в Скотланд ярд. Името на този отдел обаче така и не успях да изтръгна от чичо ми Джон, който ми рече, че „нямало значение“ и че „беше много отдавна, пък и без това не си го спомням“.

Трябва да се предположи, че някой, заемащ твърде високо положение във властта, се е интересувал много силно от съдържанието на тези сведения, което варирало, по думите на чичо Джон, „от тъпи чалнати истории до направо странни работи“.

Един мой приятел, който навремето служил в Териториалната армия, ми каза, че и във въоръжените сили съществува нещо подобно. И че когато влезеш и подпишеш Акта за официалните тайни, трябва да подпишеш освен това и документ, с който се заклеваш, че станеш ли свидетел на някакъв необясним феномен (според него това означаваше НЛО), трябва веднага да докладваш на своя началник и да не казваш нищо на другите чинове — освен ако не си упълномощен да го правиш. Думите „В НАЦИОНАЛЕН ИНТЕРЕС“ очевидно се набиват на очи много пъти в този документ.