Робърт Ранкин - Нострадамус ми изяде хамстера

Ако ви трябва хомункулус в буркан, агне осмокраче, ръката на славата, кристална топка за гадаене, блуждаещ извор, гръм и мълнии, изсушена глава, черепът на маркиз дьо Сад, мумифицираната пишка на Наполеон, жива картина от скелети на зародиши, които изиграват битката при Течението на Рорк…

„Фъджпакърс“ е, както би се изразил Флан, вашият човек.

Компанията е основана и все още се управлява от Ърнест Фъджпакър. И това е именно онзи Ърнест Фъджпакър, плодотворният създател на второразредни филми на „Артхаус“ от края на петдесетте — началото на шестдесетте. Режисьор на „Кървя върху закуската ти“, „Шерлок Холмс и принцесата на болката“, „Робиня на удоволствието“, „Обичай ме в кожи“, „Нацистите сърфисти трябва да умрат“ 7 7 Друга версия. и „Блондинка в найлонова торба“ 8 8 Трилър на Ласло Удбайн. При това страшен. .

Холивуд не беше готов за Ърнест.

Шепъртън не беше готов за Ърнест.

Ала цензорът беше готов за него.

Ърнест се оттегли от режисурата. Чиста загуба за Холивуд. И за Шепъртън. Макар че цензорът като че ли не се развълнува особено.

Фъджпакър отвори своя „Емпориум“ през 1963 г., за да съвпадне с убийството на президента Кенеди. Беше се сетил, че ако някой някога в бъдеще попита гостите му, дали си спомнят къде са се намирали, когато са застреляли Кенеди, те щяха да казват:

— Ами да, спомням си, на купона за откриването на „Фъджпакърс“.

Откъде се беше сдобил с всичките тези тайнствени работи, никой не знае, защото той не казва. Но едно време си беше голяма работа. Кен Ръсел снимаше добрите си неща, а филмите на Хамър разбиваха класиката. Това си е за онова време обаче, а сега времената не са толкова умни.

Филмите се променят с времето. Филмите отразяват времето.

А най-добрите времена винаги са в миналото.

Морган се върна на пейката за опаковане, а Ръсел — в офиса. Някога във „Фъджпакърс“ работеше персонал от двайсет души, но сега си бяха само четиримата. Морган и Ръсел, Франк управителят и Боби Бой. Макар че Боби Бой не се свърташе много-много там. Ту стомашни проблеми, ту си търсеше друга работа. Вероятно последното, тъй като Боби Бой искаше да става актьор.

Морган със сигурност си търсеше друга работа. Искаше да стане шпионин или изследовател. Ръсел обаче не си търсеше друга работа.

На Ръсел работата във „Фъджпакърс“ му харесваше. Той харесваше стария Ърни. Ърни си беше образ. Ръсел харесваше дори и Франк управителя, а управителите никой никога не ги харесва.

Ръсел се върна на бюрото си, но не можа да се накара да седне зад него и закрачи напред-назад пред прозореца. Навън денят беше мрачен, небето — сиво като газомер. Водите на Темза бяха сиви. Сиви коли се влачеха по сивата Кю роуд наникъде.

Ръсел вложи малко повече пролет в сноването напред-назад.

— Недей така — обади се Франк. — Това ми напомня за първата ми жена.

Ръсел седна.

— Франк — рече му той, — ти някога пил ли си в „Летящият лебед“?

— Като че не го знам това място. Обаче веднъж запалих цигарата на София Лорен. Някога да съм ти го казвал?

— Споменавал си го мимоходом, да.

— Красавица — рече Франк. — Вече не правят такива жени. Тогава бях реквизитор в Пайнууд. Щастливи времена бяха.

— Днес очакваме ли клиенти?

— Тревър Джънг се обади и каза, че щял да намине по-късно. В момента работи върху пилотна серия за някакъв нов сериал.

— За нови сериали винаги има място — отбеляза Ръсел.

— Вече не правят сериали като едно време. Онази Уенди Крейг беше красавица. Никога не съм й палил цигарата обаче. Но май веднъж й помогнах да си облече палтото, ама може да е била и Тора Хърд.

Ръсел плесна с ръце.

— Мисля да пренаредя офиса — рече той.

— Не — възрази Франк.

— Тогава ще ходя да избърша праха от гримовете.

— Не.

— Добре тогава. Ще лъсна погребалните урни. Като ги поизлъскам, може да стават за нещо.

— Не.

— Мога да измия чашите.

— Не!

— Ама искам да правя нещо!

— Ти правиш нещо, Ръсел. Ти седиш на бюрото си и чакаш клиент. Нали знаеш — онези, които стърчат и чакат, освен това и сервират. Или седят, както е в твоя случай.

Ръсел направи жална физиономия. Преди Франк да стане управител, работите вървяха много по-добре. Франк с неговата любов към графиците и бумащината. Ръсел мразеше да бездейства, обичаше все да е зает с нещо, не понасяше губенето на време. Франк беше онзи, който въведе почивките. Той диктуваше кой точно какво и кога да прави. Това беше много неефикасна система. Но управителят беше Франк и Ръсел не можеше да направи нищо.