Николай Райнов - Градът

— — — — — — — — —

А по върха на Бялата Планина се не покачи никой, защото се боеше да не погине заедно с Белия Цар.

И всички се съвзеха по Червената Планина, защото тя бе по-висока — и защото знаеха, че на Черния Странник е дарено Безсмъртие.

А всеки вярваше, че близо до Безсмъртния не ще умре.

— — — — — — — — —

А Белият Цар, самин на своята Планина, говореше с Амона — и Небесният Господар го научи що да стори, за да спаси себе си и своите деца.

И повели му да изгради заедно с четиримата си сина кораб — и да го засмоли отвън и отвътре.

И после да влезе в кораба с децата си.

А той имаше четирима сина и една дъщеря.

И почнаха да строят кораб — и с него бленуваха да преплуват водите на потопа, та да спечелят Безсмъртие.

— — — — — — — — —

А дъщерята на Белия Цар се наричаше Амра — и тя обичаше Черния Странник.

И — доде баща и братя строеха кораб — тя махаше запален факел над тях, за да види Черният Странник от своя връх що правят.

А водата наближаваше върха на Бялата Планина.

Корабът бе много голям — и кога го сглобиха навръх планината, кървав факел разви лъчи над него.

И Черният Странник видя кораба и разбра всичко.

И кога корабът бе готов — и в него бе влязло семейството на Белия Цар, водите почнаха да наближават върха на Червената Планина.

Там също светеха факли — и Белият Цар видя, че хората на върха правят нещо.

А водата заливаше върха на Планината — и корабът почна бавно да се разклаща — както огромен крагуй размахва крила, преди да фръкне.

— — — — — — — — —

Като два острова стърчеха сред водите двата върха.

А черни бяха водите — като катран черни — и мудно се влачеха — като глината на Нил, кога я прилив изфърли по пясъка на речен бряг.

А низ тъмните талази се дигаха нагоре задушливи пари — като от котел на знахар-вълшебник.

И разбраха вси, че в това огромно, безбрежно море кипи Гибелта на цял свят.

— — — — — — — — —

А навръх Червената Планина хората правеха нещо.

Кървави факли горяха там и женски гласове пееха блудни песни.

А мъже снажни и силил чупеха кедрови стъбла и на: плещи носеха едри парчета дърво.

Водата се клатеше бавно и замряло — и всеки миг потъваше по един връх — и всеки миг се скъсяваше по една пътека. И потъна най-сетне Бялата Планина, както тъне камък на дъното — от Червената Планина остава само върхът.

Ала там — на тъмните скали на върха — стоеше нещо грамадно, изпънало безкрайни ребра.

— — — — — — — — —

И кога потъна Бялата Планина, огромният кораб от кедри се люшна, та се понесе по черния гребен на смолистите води.

Той се понесе като крокодил, който дири месо.

А над кораба съскаха мълнии като камшици в ръката на Бога. Небето се пропукваше и показваше своето кърваво дъно, из което ручеше на безкрайни потоци гъста черна вода.

Ала тъкмо тогава, кога водата преля над Червената Планина — нещо тежко се люшна там, вещо едро се мярна и полетя срещу кораба на Белия Цар.

— — — — — — — — —

Два кораба летяха един срещу друг, засилени от бездната на два върха: два рода — два врага се срещнаха в черния въртоп.

— — — — — — — — —

Те се бореха за Безсмъртие.

— — — — — — — — —

И в мига, кога се плъзнаха плавно един срещу друг, бясна буря се изви от небесата — и двата кораба засилени полетяха, за да се сблъснат.

Невидима ръка ги тласкаше — и те се срещнаха с такава сила, че се удариха гневно един о друг — и се разбиха на късове.

— — — — — — — — —

Най-сетне бурята пресекна, небето почна да се разведря — и тясна ивица светлина проби стената на мрачините.

И тогава прати Амон Ра своите орли — орлите на Некхаб и Лазит, — за да намерят онези, които са победили Бездната: — да им даде да населят Новата Земя.

И върнаха се орлите при Амона. И всеки носеше на своя гръб човек.

И там, в чертозите на Ра, се сбраха двамата — Мъжът и Жената, които бяха надвили Смъртта.

Жената бе Амра, а мъжът — Черният Странник.

И те населиха земята — и родиха синове и дъщери.

Само един мъж бе познала Амра — Черния Странник.

Ала тя го бе познала още като девица — много време преди потопа…

Черният Странник бе познал всички жени на земята.

И кога Мъжът и Жената видяха своето първо Дете, Черният Странник кротко целуна Амра по челото.

И тя позна в лицето му Белия Цар, своя баща.

А той видя в нея Великата Неродена, която бе покрила живота му с позор.

— — — — — — — — —

А Небесният Господар, Амон, слезе на земята, за да запали слънце над челото на първото Дете.