Николай Райнов - Градът

И там умря.

А като умря, цялата пустиня заплака по Мехара. И душите на вси праведници замолиха Пророка да прибере Мехара в небесните градини, ала не рачеше Мохамед да ги послуша.

Защото Мехар ба сгрешил.

И кога минаха седем години, през дните на свещената година, кога праведните празнуват смъртта на Пророка, сжали се Мохамед над Мехара — и реши да му отвори небесните градини.

И през нощта Пророкът изтръгна издушите на своите праведници по един алмаз, който е образ на тяхната добродетел.

И на сребърна лампада закачи алмазите. И до тях провеси алмаза, що бе изтръгнал от душата на Мехара.

И алмазът на Мехара блесна — и видяха вси праведници, че неговият алмаз свети като слънце и помрачава блясъка на вси алмази.

А Мохамед зачудено погледна — и свян зарумени лицето на Пророка.

И тогава дигна глас, та рече:

— Благословен — Синът на Съзерцанието, защото и Грехът се топи в душата му като лъчите на звезда. Истина ви казвам: няма грях за чистия!

И вси праведници склониха лик пред Мехара, та го целунаха с целувката на праведника.

— — — — — — — — —

Нощ преваля и червените огнища гаснат едно по едно. По мермерните стени растат сенки — като безмерни сини крила: зора се сипе над пустинята.

Старите хаджии поклащат глави.

Очите им стоят още разтворени широко, гаче ли чакат да продължи приказката за Мехара.

И в пъстрия час на изгрева над пустинята пораства голямо цвете — като голяма обърната пирамида — и това огнено цвете цъфти над Мехаровите сараи.

От златното му венче се пукат лъчи — и багри огньове извиват към небето високи тичинки.

— — — — — — — — —

А белобрад хаджия дига очи нагоре, сочи цветето с костелив пръст и вика:

— Кандило е душата на Мехара — кандило пред Аллаха е душата му! Чака Мехар на небето своя Хадзар, та да слезе на земята и да цари хиляда години като Божи пророк!… И много мъдрост ще научи светът от него — и никой правоверен не ще бъде забравен.

— — — — — — — — —

А слънцето изгрява — голямо като алмаза на Мехара и чисто като спомена за него.

Изгрява — над мъртвите Мехарови сараи.

Припадат мрачини, пустинята гасне — и по пясъка се разнасят стъпки на невидими хора. Големи огнища лумват в далечината: закъснели призраци дирят пътеките, през които са вървели приживе.

— — — — — — — — —

… Живееше в Масър ел Каир именит магьосник, когото зовяха Джалма.

От Индия бе дошъл преди години, та бе донесъл страшни тайни, записани в дванадесет книги от кожа на тигър.

А книгите бяха подвързани с мед — и върху сребърни плочки с диаманти бе отбелязано съзвездието на Голямата Мечка.

Много се мълвеше за магьосника: и зло, и добро. С поглед убивал, казваха. Сластни сънища пращал нощем на девици, за да го дирят при пълнолуние.

И притча бе излязла низ града: „Джалма е властелин на, духовете, ала духът му е роб на Греха.“

И пазеха се от него.

Очите му бяха тъмни като кафе, а косите му — червени като заник.

Той седеше пред своята хижа край града, а край него се извиваха в опасни пръстени дълги змии. Те бягаха от погледа му и трепереха от допирането на ръката му.

А Джалма седеше неподвижно и шъпнеше молитви на незнаен език.

— — — — — — — — —

… Закъснели призраци се лутат из пустинята. И в мрака се възправи огромно видение: Бяла Жена от мермер пристъпва — лека като мъгла и студена като изваяние.

Тя разлива мраз по цялата пустиня — и Нейните гърди са ледни като две преспи сняг.

— — — — — — — — —

… Мина един ден край хижата на Джалма странно шествие.

Шестима роби носеха на свилено ложе млада жена.

А след тях робини и скопци държеха ветрило от паунови пера и кошници с плодове.

Дъщерята на халифа отиваше да види пирамидите.

А Джалма седеше неподвижно — и не видя никого.

Ала една змия се фърли след робите, сгърчи се като бич — и ухапа един носач за петата.

Момъкът изписка от болеж и отпусна дръжката на ложето. Другите се извърнаха — да видят що става.

Носилката спря.

Тогава завесите на багрия балдахин се разклатиха, женска ръка се подаде — и под коприната лъсна чарът на женски поглед.

Дъщерята на халифа подаде глава — и сгледа магьосника: кръстосал нозе, той седеше мълчаливо и я гледаше.

А неговият взор блестеше, пълен с ненаситни желания — и момата се засрами, та се дръпна.

Робите понесоха ложето — шествието замина нататък.

А Джалма стана като поразен — и дълго стоя прав, обърнат към следите на отминалите.