Николай Райнов - Княз и чума

Князът гледал наоколо си разсеяно. Всичко му се виждало глупаво. Искало му се да се махне, но нямало как да направи това; трябвало поне да се сбогува с чумата и дъщеря й, за която тъй безразсъдно се сгодил.

По едно време Великият Дух на Водата се приближил до него и тихо му казал:

„Непознати рицарю! Осмелявам се да измоля от тебе една голяма услуга. Аз съм син и наследник на Великия Морски Цар. С тази раковина слушам всичко, що става в морето. Преди малко чух вест, че баща ми бил на смъртно легло: един водолаз го бил ранил — и раната изглежда неизлечима. Лудост е да се надявам, че на своята колесница, впрегната в делфини, ще мога да стигна на време до двореца на Морския Цар. А аз съм наследник на престола и трябва да приема короната и жезъла от ръцете на умиращия си баща, иначе се лишавам от царска власт. Зная, че рицарите на Черната Перуника имат меч, с който извикват веднага най-бързия кон. Аз няма да се бавя в двореца на баща си. Помогни ми, като ми отстъпиш своя меч само за една нощ, и аз ще ти се отблагодаря, с каквото мога“.

На княза дожаляло за Великия Дух на Водата, като го чул, че говори тъй. Той веднага откачил меча си и му го препасал на бедрото. Духът изчезнал в същия миг.

Когато изтекла полунощ, в чертога влезли черните слуги на чумата и поканили гостите да се разотидат да спят. За всекиго била отредена отделна стая; толкова много стаи имало в подземния дворец.

Княза отвели шестима разкошно облечени слуги в една голяма спалня, богато украсена. Там имало хубаво легло с черен копринен балдахин и през големия прозорец се откривала нощна гледка. Тайнствено блестели, с някаква особена светлина, невиждани за княза полета, планини, езера и гори; това било подземното царство, дето живеят всички духове, които са на земята невидими.

Слугите на чумата си отишли.

Князът бил страшно изморен от дългия път и от онова, що станало в двореца. Той се проснал на леглото, както бил облечен, ала не могъл да заспи.

Много чудни неща станали с него през тия дни, много ново видял и чул, та още не можел дори да повярва, че всичко това е истина, а не чудноват сън. Главата го боляла — може би от виното, може би от глъчката и проклетата музика, а може би и от умора.

По едно време се отворила вратата, влязла дъщерята на чумата, пожелала лека нощ на годеника си и като го целунала нежно, си отишла.

Когато останал сам, князът угасил светилника, но решил да не спи, а само да дремне малко. Някои неща в тая спалня го уплашили, а други му се видели много чудновати. Тъй, за пример, когато седнал на единия край на леглото, то се тутакси разцепило на две и под него зейнал голям отвор — като дълбок кладенец. Малко останало — князът да падне в него. Той скочил — и дупката се затворила. Запалил светилника, но не видял ни следа от процеп на пода. Станал. Но щом се доближил до един от ъглите, видял там — неподвижно изправен — грамаден, черен човек, чиито очи светели в мрака. А после забелязал, че във всеки от четирите ъгъла на стаята стои такъв великан. Те се не виждали, когато се запали светилникът, но щом се угаси, очите им почвали да светят. Князът виждал добре, как при дишането им се повдигат гърдите, и чувал, как тежко пращят ребрата им, когато вдишат и издишат.

По едно време, като си вдигнал случайно очите нагоре, момъкът видял, че на покрива се отваря безкрайна квадратна дупка; сторило му се, че странни същества слизат и се качват по назъбените й стени. Какви са те, той не можел да определи, но тук-таме в дупката се виждали няколко пламъчета, които блясвали и пак угасвали.

Както се бил загледал нагоре, князът чул стъпки, които идвали към него от всички страни на стаята. Огледал се, но не могъл да види нищо. А чудноватите същества, които сменяли своя изглед, все слизали и се качвали по зъбците на високия отвор. Чувало се, как дращят с нокти по стената. Някои дори толкова се приближили до него, че той можел да ги разгледа: едни приличали на грамадни мравки, с очи като стъклени кълба; люспите им светели, като стомана. Други наподобявали скакалци, но из устата им се подавали навън дълги заострени зъби; трети били като хвърковати змии — те се носели във въздуха над самия него и от тях излизала отвратителна миризма.

Князът не бил толкова смел, колкото го хвалела чумата; той се разтреперил от страх, леден трепет плъзнал по гръбнака му; заобиколен от толкова чудновати същества, той решил да напусне страшната стая. Но щом стигнал до вратата, видял, че от четирите ъгъла тутакси наизлезли черните люде и се спрели всред стаята с извадени мечове. Князът потърсил меча си, но си спомнил, че не е у него. Той още повече се уплашил. Натиснал ключалката, но вратата била заключена. Спрял се до вратата — и не знаел в своето отчаяние, що да прави. В това време черните великани скрили своите мечове и си отишли по местата.