Николай Райнов - Княз и чума

Те скоро изчезнали в една пясъчна пустиня. След като се изгубили, изсвирил втори път рог от върха на отвесния пробив и вторият от четиримата великани с изваден меч застанал пред княза.

Той му рекъл:

„Господарю! Преминаха Рицарят на Войната и Пажът на Глада. Изсвири вторият рог на тръбача, който бди цяла нощ от върха на кулата. Моята стража се свърши. Отивам си. Какво ще ми заповядаш?“

Князът и нему нищо не отговорил. И тоя исполин слязъл по стълбата на квадратната дупка и се изгубил надолу.

Князът се спуснал веднага след исполина — да го види, къде ще влезе. Той слязъл бързо по стълбата, озовал се в пруста с шахматните плочи, но не видял никого. Това го зачудило много. Той постоял, почакал, но никой се не показал. Тогава настъпил друга от светлите плочи. На отсрещната стена пак се открил отвор, който водел в нова голяма стая.

Тоя път князът се не дръпнал веднага назад, а разгледал внимателно стаята. Тя била светла. Светлината падала откъм потона и се струяла на вълни. В дъното на стаята имало висока каменна маса, а на нея лежал мъртъв човек, съвсем гол, с бледна кожа; дългата му коса падала на къдри по масата, а русата му брада била окървавена.

Около мъртвия мъж имало натрупани цветя и зеленина. Големи китки люляк, игличина и момина сълза били наслагани; цъфнали клонки от вишна, слива и зарзала лежали край тях. А пред масата играели моми, заловени за ръце. Те се въртели на хоро. По стъпалата, които водели към масата, седели чернокожи робини и свирели на арфи, удряли дайрета и пеели.

От песента им князът дочул само — „Великият Дявол умря. Великият дявол е мъртъв“.

А навръх горното стъпало, тъкмо пред масата с легналия човек, танцувала хубава черноока мома, облечена в червена дреха, с венец от трендафили на косата и с широк пояс. Тя приличала много на младата магьосница от двореца и князът дълго я гледал, но не могъл да разбере, дали е наистина тя, понеже била далече.

Отначало жените не забелязали, че вратата е отворена, та ги гледа чужд човек. Но по едно време червената жена съзряла княза и отведнъж спряла своя танц. Млъкнала и музиката. Хороиграчките се сковали по местата си. Всички загледали най-напред момата, а после — княза. Настъпило страшно мълчание. Момъкът не знаел, що да прави.

В тоя миг станало нещо съвсем неочаквано. Легналият мъж бавно се изправил, седнал, обърнал се към отвора и загледал княза. Очите му били черни и много големи. Те светели, като жарава. Ръцете му били дълги — като на маймуна, с ноктести пръсти. Той си сложил едната ръка на рамото на червената жена, а с другата посочил към втренчения от изненада момък.

Тогава момата тръгнала напред, право към отвора. Очите й светели от гняв. Князът я видял, как се приближава към него и трепери цяла. Тя приличала на очиларка-змия, която се е загледала в някой гълъб, смразен пред неподвижния й поглед; тялото й се извивало, ръцете й се дърпали и приближавали, нозете й се плъзгали безшумно по каменния под. Когато стигнала на раздалеч от две-три крачки до отвора, момата се спряла, изправила се на пръстите си и разперила ръце, сякаш се готви да се хвърли върху момъка.

Той разбрал тогава, че пред него не стои приятелката-магьосница, а съвсем друга жена — жестока и опасна. Спомнил си тогава думите на стария изповедник и се прекръстил, като си рекъл на ума:

— Моля си се, Боже, запази ме!

И веднага между него и червената жена се спуснал черен облак. Нищо се не виждало отвъд. Князът усетил, че в сърцето му се връща предишната бодрост; кръвта му, която се била като че ли смразила в жилите, потекла буйно; той отскочил и видял, че изпод пода се издига отново преградата и затваря прохода.

След това момъкът се върнал в спалнята. Тялото му още треперело, но като легнал, поуспокоил се.

Минало се време. Пропели трети петли.

Отново се зачуло, как бесен вихър свири и лети към подземния дворец.

Трети конник минал. Той яздел сив кон, бронята му била посребрена, а шлемът — оловносив. Тоя рицар държал дълга остра коса. Той карал коня си с умерен ход и лицето му било спокойно. Едрата му снага седяла тежко и неподвижно на седлото; по всичко се виждало, че рицарят обмисля нещо.

Малко надалеч от него яздело голобрадо русо момче — оръженосец, яхнал бял слон. Момъкът бил облечен в черни дрехи, над които висяла наметната мрежа; накичен с шлем от кожа и пъстри птичи пера, той носел в десницата си пясъчен часовник. Със сух глас тоя паж говорел бавно и равномерно нещо на своя господар.