Николай Райнов - Княз и чума

Всеки от тия годежари се спирал пред царкинята-чума, ухилвал й се, говорел й усмихнато, като правел при всяка дума дълбок поклон, и я гледал хитро в очите, за да разбере, дали й се е понравил.

Момата се покланяла леко на всекиго от тях и му давала знак да отмине.

Тъй се изредили всички. Дъщерята на чумата не избрала никого. На пръста й още стоял големият златен пръстен с изображение на човешки череп и с два рубина в очните дупки. От всички мъже не бил минал само князът. Той стоял и не знаел — да отиде ли при царкинята, или — не.

Всички гости гледали към него. Царицата-чума го укорявала с поглед за неговата нерешителност, па и дъщеря й поглеждала от време на време към него. Той разбрал, че трябва да отиде, за да не оскърби домакинята.

С решителни крачки се приближил момъкът към стола на царкинята, целунал й ръката и я погледнал в очите. Тя му се сторила отблизо още по-хубава. Той се изчервил от смущение и навел поглед надолу.

Момата запитала княза, кой е. Той показал мълчаливо образа на черната перуника на лявото си рамо и своя кожен меч. Момата кимнала одобрително с глава. После го попитала, отде иде. Той посочил с ръка нагоре, а сетне поклатил китката си; искал да каже, че е пътувал дълго, защото е от далечно царство. Момата одобрила и това. След това запитала княза, като го погледнала втренчено в очите, би ли имал смелост да живее с нея в подземното царство, дето е страшно, па и животът не е като на земята. Момъкът хванал дръжката на меча си, направил смела крачка напред и погледнал момата упорито в очите. Ней се харесало и това. Най-после, като се позасмяла, запитала го, защо мълчи: ням ли се е родил, отсетне ли е онемял, или е дал дума да не говори известно време. Князът си кръстосал двата показалеца пред устните, а после ги разделил и пак посочил образа на перуниката и меча си. От тоя знак всички разбрали, че — додето рицарят носи бронята и меча, той е длъжен да не проговаря дума.

Дъщерята на чумата се съгласила и с това. Сетне извадила пръстена от пръста си и го сложила на пръста на княза. Той и поблагодарил с поклон, но нямал свой пръстен — да й даде в замяна; и през ума му не минавало дори, когато тръгвал от бащиното си царство, че ще се сгодява, та да си вземе пръстен.

А момата очаквала мълчаливо. Па не само тя, а и майка й, че дори и гостите разбрали смущението на рицаря. Жените го съжалявали с погледи, а мъжете почнали да се побутват един друг; те се подсмивали злобно и подхвърляли:

— Я го вижте — тоя годеник: дошъл на годеж без пръстен!… Хи-хи-хи! Ха-ха-ха!… Без пръстен!…

Те говорели така, то се знае, от завист.

Но ето че — докле мъжете се подигравали на княза — изведнъж излязъл, сякаш из земята, оня снажен черен роб, който държал коня на момъка и го бил довел в двореца.

Той поднесъл на своя господар кутия от черна кост. Князът я отворил — и що да види? В нея блеснал, като голяма звезда, златен пръстен с аметист в средата, а наоколо с елмази.

Всички гости загледали учудено. Разбрали, че рицарят е магьосник, щом има такава тайнствена прислуга. Никой вече не шепнел, никой не отварял уста. И мъжете и жените гледали, като поразени.

В това време робът изчезнал, както се бил появил, а князът сложил пръстена на пръста на царкинята, хванал я под ръка и, тъй заловени, обиколили чертога, а всички гости ги поздравили. Пръстенът, който младият рицар подарил на своята годеница, блестял толкова силно, че всички светилници на големия чертог помръкнали пред сиянието му. Князът бил в тоя миг толкова щастлив, че забравил и опасното царство, в което се намирал, и дяволския бръмбар, що бил изгубил, и вълшебния кон, и черния роб, па и самата магьосница, която му дала чудотворната рицарска премяна. Той забравил за миг — може да се каже — дори и двете обещания; да се не обръща назад и да не проговаря дума. Но тъй станало тогава, че годеницата му мълчала, та не дошло ред и той да продума, нито пък потрябвало да се обърне. Па и скоро подир това князът се опомнил и решил да не забравя вече обещанията си.

След като годежът свършил, почнало се ново угощение — много по-разкошно от вечерята.

Джуджетата се разшетали отново. На гостите наливали черно и жълто вино — и те пиели непрестанно, додето всички се напили — и мъже, и жени, и деца. Само Великият Дух на Водата — млад човек — не искал да пие. А князът посръбвал от време на време — и то много малко, колкото да не оскърби годеницата си и майка й. Клонило към полунощ. Царицата-чума излязла със своята дъщеря и с дяволите-царедворци, за да разпоредят да се приготвят легла и стаи за гостите. Три дена и три нощи трябвало да се продължава годежният празник с угощението. Князът останал сам при гостите. Те пеели някакви дивашки песни — луди и кресливи, дерели си гърлата, изплезвали езици, кривели си лицата, като маймуни, закачали се. Грозната музика засвирила отново, мъжете и жените почнали да танцуват и да се кълчат. Само Великият Дух на Водата седял замислен, не говорел с никого, а само от време на време допирал до ухото си дълга позлатена раковина.