Николай Райнов - Княз и чума

— Защо ли? — рекла вещицата. — Ти си още млада, та не знаеш тия работи. Ако магьосникът задържи черупката, той ще може да затвори Великия Дявол в нея, когато си иска. А ако оня я вземе от него, ще я изгори на огън от смърчово дърво, върбови клони и сухи листа от кукуряк. Тогава магията ще се разтури.

— Та не може ли да се намери някъде тоя бръмбар? — запитала младата магьосница.

— Още не е намерен, — отвърнала бабичката.

— Колко магьосници го търсят! Никой не може да го намери. Па има и друго; на чумата се като че ли не ще — Великият Дявол да бъде освободен. Тя крои нещо, но какво крои — не мога още да разбера.

— Ами да речем, че Великият Дявол се освободи. Защо му е да дава обещания на оногова, у когото е черупката? Не може ли да прати някой дявол да му я отнеме?

— Не бива, сестрице, не бива. Магията няма да се развали, ако черупката бъде взета на сила, с измама или с кражба. Оня, който е освободил духа, трябва да я даде доброволно на дявола.

Като слушал тия думи, князът се ужасно ядосал, че е изпуснал сандъчето с дяволския бръмбар.

— Каква власт щях да имам, — си казвал той на ума, — ако беше у мене онова сандъче! Що ми трябваше да пия от водата на проклетия извор, който сякаш на подигравка е наречен — Бог знае, от кого — Извор на Мъдростта!

В това време засвирила музика. Черните завеси на стаята се дръпнали и се показали свирачите. Те били червенокожи, жълтокожи и чернокожи; някои — голи, други — облечени със зверски кожи, трети — накичени с пера. Едни свирели с дълги пищяли от човешки кости, други надували гайди, трети удряли тъпани с кости от човешко бедро.

Няколко джуджета клатели в това време човешки и маймунски скелети, по чиито ребра и челюсти висели накачени звънци и звънчета. Три-четири маймуни свирели на гъдулки, върху които имало опъната крокодилска кожа. Десетина сухи дяволи стържели на цигулки, чиито струни били навити на тигрови зъби.

Чувала се ужасна мелодия — нещо гръмливо, пискливо и нестройно. На дяволите и магьосниците тая музика допаднала, но князът не можел да я търпи — главата го заболявала, като я слуша.

Той си отдъхнал, когато свирачите спрели и завесата се спуснала отново.

Тогава се отворила друга врата — и от там влязла дъщерята на чумата, която водели два дявола, облечени разкошно. На главите и на двамата имало — между рогата — по един запален факел, който се крепял на сребърна корона. Факлите издавали мъждива червена светлина и голям пушек. От тях летели по въздуха сажди.

Дъщерята на чумата била голяма хубавица — поне тъй се сторило на княза — и това го много зачудило. Тя била по-хубава от всички царкини на земята. Приличала не на чумина дъщеря, а на ангел. Облечена била в тъмноморави дрехи, на шията й висели шест бисерни огърлици — коя от коя по-големи, а над буйната й коса блестяла коронка от червени и бели корали, стегнати със златни и сребърни жици, във вид на цветя и листа.

Когато князът я видял, сърцето му затупкало, като че ли дълго време я е очаквал. Той се почудил на себе си и не могъл да разбере, защо става това.

Дъщерята на чумата влязла тържествено и бавно изгледала всички гости. Те се разделили на две, за да й сторят път. Момата минала между тях, като се покланяла на ляво и на дясно, и отишла, та седнала на висок стол.

Тогава гостите се разместили. От дясно на стола застанали мъжете, а от ляво — жените. Всички се разприказвали — дигнала се голяма глъчка. Някои се дори карали, — кой знае, защо.

По едно време се явило същото джудже с жезъла, което било поканило гостите в трапезарията. То направило особен знак със своя жезъл — и всички млъкнали. Дошло било време — дъщерята на чумата да си избере мъж, за да се сгоди за него. Магьосниците, дяволите и другите годежари почнали да си подръпват дрехите, да си засукват мустаците и оправят брадите — дано се харесат на момата. По всичко се виждало, че всеки смята за много висока чест — да стане зет на царицата-чума. Някои дори наизвадили огледалца и почнали да се оглеждат.

В това време джуджето направило нов знак с жезъла. Дошъл мигът за избор. Всеки от мъжете трябвало да мине пред гостите, да целуне ръка на царкинята и да отговаря на въпросите, които тя ще му зададе.

Всички се блъскали, — кой да мине по-напред. Князът останал най-назад от всички. Минавали замислени магьосници в скъпи дрехи, везани със златни жици, или наметнати с тежки мантии, подплатени със свила, — навъсени дяволи в пъстро облекло, с жезли, вили или тризъбци в ръка, — ухилени знахари с дебели кожуси, — врачове, облечени в източна премяна, с големи копринени чалми, накичени със скъпоценни камъни; след тях се изреждали едно по едно какви ли не джуджета — коремести или костеливи, едни — като жаби, други — като комари, облечени в дълги дрехи от кашмирска вълна; — смешници, прилични на маймуни, с облекло на половина зелено, а на половина червено, с широкополи шапки, окичени с големи рошави пера от камилска птица; подир тях дохождали малки духове на Земята — с брада, пет пъти по-дълга от тях, с голяма глава и дълъг червен нос; те били наметнати с дрехи, прилични на отровни гъби: червени, с бели топчета; сетне идвали високи духове на Огъня, обрасли с дълги жълти косми; наметалата им били огненочервени, разцепени и развеяни на страна; после минавали бледни духове на Водата, облечени в коприна, която се прелива, като седеф; косата им била украсена с корали, а брадата — с морски звезди и водни охлювчета; идвали най-сетне различни духове на Въздуха, Бурята, ветровете, пожарите, болестите, бедите, злите срещи и много още, които князът не можел да следи и запомня.