Богомил Райнов - Голямата скука

Гърмежите отново заехтяват, редки и откъслечни, понеже ония горе навярно пестят мунициите си. Опитвам се да стана на крака, но краката ми тежат, сякаш са пълни с олово, и аз знам отлично, че това е оловото на страха. „Хайде, Емиле, твоят ред е, момчето ми“ — казвам си, както винаги в такива случаи, за да си внуша, че това, което ми предстои, не е нищо повече от поредния малък изпит. Вдигам се с отчаяно напрежение на волята. И се събуждам.

Зловещата канонада в предутринния ми сън очевидно идва от отвореното крило на прозореца, блъскано от вятъра. В тоя град конгресът на ветровете за разлика от симпозиума на социолозите е целогодишен. Тук духа от всички страни и през всяко време на денонощието, така че ако разнопосочната вихрушка случайно спре за миг, датчаните вероятно ще изпитат пред това затишие същата тревога, която другите хора изпитват пред урагана.

Закрепям крилото на прозореца с предвидената за целта кука и се изправям да подишам хладния утринен въздух, преди бензиновите пари в него да са нараснали до обичайния процент. Това ми припомня едно вече отдавнашно решение да започвам всеки нов ден с малък гимнастически сеанс.

„Решението е наистина чудесно — мърморя си, като протягам за опит едната ръка водоравно напред. — Наистина героично решение. Но човек не може да запълва целия си живот само с героични дела.“

Ръката ми бавно се отпуска и улавя телефонната слушалка. Поръчвам да ми донесат закуската горе в стаята и се отправям към банята, за да отметна от дневния си план тая неизбежна работа — бръсненето. Всъщност бръсненето е досадно само когато няма за какво друго да мислиш, особено по време на продължителното сапунисване. А в момента имам да мисля за много неща и главно за предстоящето. Що се отнася до миналото — не отдавна миналото, а снощното, — то е вече съответно премислено и класирано по досиета.

Но понеже мозъкът ми не е електронна машина, той за известно време се отплесва тъкмо по отдавна миналото, макар вече да съм подал съответната нова задача. И аз все още виждам тоя гол скалист хълм, напечен от обедната жега, пуст и отчетлив в мъртвата си пустош, а после смътен и безфокусен, защото вече бягам превит надве по него, там, към каменистото било, дето са се свили „ония“. И струва ми се да чувам сухото тънко свирене на куршумите и да усещам опарването в рамото, и трябва да мине време, додето се сетя — „удариха ме“, — и трябва да мине време, додето си кажа — „добре, че е в лявото рамо“, — и трябва да мине още много време от тоя безкраен миг, през който времето е спряло, додето достигна онзи камък и запратя едно подир друго трите стоманени яйца. А после минутите отново почват да текат по обичая си, но всичко е все още смътно и безфокусно в заврялата ми от зноя и умората глава — джипката, пристигнала от граничната застава, пренасянето на Стефан, спокойното лице на Любо, спокойно и бледо като лице на мъртвец. Стефан издъхна още в джипката. Любо оцеля и само малко накуцваше и така накуцвайки, успя да стигне до моста на Венеция, дето го довършиха. А аз още съм жив. Все още.

И често го виждам в кошмара си този гол скалист хълм, и понякога до върха остават само няколко метра, а понякога билото изглежда съвсем далечно, непостижимо далечно, и каменистият склон възлиза нагоре пустинен и страшен под безцветното нажежено небе, а изстрелите зловещо ечат в мъртвилото и зноя. „Хайде, Емиле, твоят ред е, момчето ми!“

Един кошмар, който ме кара да усещам събуждането като възкресение и да приемам новия ден като примамливо обещание, дори тоя ден да ми обещава само неприятности. „Имал съм и по-тежки мигове. Рискове на професията, нищо повече.“

При това рисковете на професията, поне за момента, нямат формата на изстрели. Всичко е мирно и тихо, говорим си за социология и наоколо се простира не пустинният каменист граничен участък, а зелената датска ливада. Важното е само да знаеш къде свършва ливадата и откъде почва тресавището.

Всеки си блъска ангелите по свой начин. Моят специално наподобява привичката на ония скъперници, които по два пъти броят парите независимо дали ги дават, или ги получават. С тая разлика все пак, че при мене проверката се извършва не два, а три пъти и че се касае не за проверка на пари, а на факти. Проверка преди действието, по време на действието и подир действието.

Всяко едно от тия три занимания си има незаменимите предимства, но и неизбежните слабости. Анализът преди действието е твърде важен, защото те подготвя за предстоящето, обаче не може да бъде точен, тъй като боравиш с неща, които още не са станали и кой знае дали ще станат тъкмо тъй, както си ги представяш. Анализът през време на действието е крайно необходим, за да се предпазиш от грешна стъпка, ала не е достатъчно изчерпателен, тъй като по липса на време се извършва почти светкавично. Анализът след действието, напротив, може да бъде подробен и толкова задълбочен, колкото ти стига акълът, само че не е в състояние да осуети нищо от това, което вече е станало. Изобщо всеки един от тия три начина да се броят парите, тоест фактите, е по своему несъвършен. Затова пък обединени и трите в една постоянна привичка, те ми вършат доста работа.