Богомил Райнов - Голямата скука

— Това глупашко кокетство с ерудиция предизвиква и у мене главоболие — кима събеседникът ми, видимо неразбрал какъв род главоболие имам предвид.

И като залепва наново цигарата в десния ъгъл на устните си, промърморва:

— Такива като вас са най-зле: да изминеш толкова път, за да чуеш толкова глупости…

— Мисля, че това се отнася и до вас: Америка е още по-далече.

— О, аз съчетавам служебните задължения с почивката: Дания е приятно прохладна през лятото, а за да не скучая, работя по малко и над един труд. Знаете, тукашната библиотека…

— Да, да — казвам, — огромно богатство! Сто двайсет и пет милиона тома. Всъщност и аз съм дошъл тук, за да поработя.

— А, това е друго — съгласява се Сеймур и наново изважда цигарата от устата си, за да отпие втора глътка кафе.

После подхвърля почти без връзка:

— Не си спомням да съм ви виждал на по-раншните конгреси.

— Още не съм дорасъл до ранга да участвувам в конгреси. Пратен съм просто на специализация и само използувах случая.

— А, да, това е друго — повтаря събеседникът ми и забучва цигарата си в ъгъла на устните.

Додето ние разговаряме, от залата е излязъл нов дезертьор, този път от женски пол, и се е запътил към бара. И женският дезертьор, ако се не лъжа, също ми е познат: това е дамата с черен тоалет и черно настроение, която беше спряла Дороти предната вечер на приема. Жената на свой ред взема чаша кафе и се запътва към нас. Тя и сега е облечена в черен костюм, а изразът на лицето й е такъв, сякаш носи в ръцете си не чаша кафе, а останките на скъп покойник.

— Моята секретарка, мис Грейс Мартин — представя ми я Сеймур.

Грейс Мартин машинално и хладно ми подава ръка, после отправя безучастен поглед към надписчето на ревера ми и забелязва с безцветен глас:

— „България“… Вие беседвате с един противник, мистър Сеймур?

— А защо не? — отвръща онзи нехайно. — Мене повече ме интересува противникът, отколкото някой човек без значение, който ще ми досажда с разсъждения без значение. В края на краищата най-важните въпроси човек винаги ги решава с противника си.

Жената, без да възрази, сяда до шефа си и като запалва цигара, се заема с кафето, сякаш напълно забравила за нашето присъствие. Тя е значително по-млада от Дороти, но това едва ли би й помогнало да спечели евентуалното състезание с журналистката. Грейс Мартин изглежда също тъй безцветна като гласа си и едничката характеристика, която бих могъл да й дам за момента, е, че представлява пълен антипод на Дороти. Вместо предразполагащо държане — затвореност и студенина. Вместо женственост — почти мъжка твърдост в момчешката фигура и в резките движения. Вместо елегантно облекло — споменатия аскетичен костюм, очилата, черните коси, стегнати в кок на стара мома и черните обувки с ниски токове. Бъррр! Просто тръпки да те побият.

— Постъпили сте твърде разумно, като сте използували възможността да надзърнете в тоя симпозиум — говори с леко нравоучителна интонация Сеймур. — Това ще ви отнеме завинаги желанието да участвувате в бъдеще на подобни сборища.

Слушам, без да възразя, като очаквам продължението и наблюдавам бегло секретарката-монахиня.

— Двете трети от ония оттатък — Сеймур небрежно маха с ръка към залата — са празноглави социолози, а останалата трета са разузнавачи. Най-лошото е, че на трибуната излизат именно социолозите, вместо да се даде думата на разузнавачите, които биха могли да кажат някои наистина интересни неща.

— Вие очевидно бихте предпочели един Международен симпозиум по проблемите на шпионажа — подхвърлям, колкото да кажа нещо.

— Няма да е интересно — обажда се Грейс, без да вдига поглед от чашата си. — Всички ще лъжат най-безсрамно.

— Понякога, когато човек лъже, той издава доста истини — възразява Сеймур. — Да, разбира се: един симпозиум по шпионажа е далеч за предпочитане като зрелище. Не съм ли прав, мистър Коев?

По обяд, преди да напусна симпозиума, наново се сблъсквам в хола с господата Хигинс и Бери, но те само бегло ми кимат. А когато миг по-късно срещам и Дороти, разговорът ни се изчерпва с една благодарност от моя страна и с една-две нейни фрази в смисъл „моля ви се, не си заслужава“ или нещо от тоя род. След всичко това може наистина да се помисли, че снощната дружеска веселба не е била нещо повече от инцидентно конгресно запиване и че отделни приказки, способни да предизвикат подозрения, не са нищо повече от самонадеяни пиянски обещания.