Богомил Райнов - Голямата скука

— Умирам за такива лъжци.

Дороти единствена разполага с кола — един почти нов тъмносив буик, — затова и ролята на разносвач се пада на нея. А от разносвач наистина има нужда, защото, макар мистър Хигинс и мистър Бери да се държат все още на краката си, това им коства немалко усилия.

— Мании и фантазии… — произнася с мъка човекът-скелет, облегнат на задната седалка. — Социологията не е нищо друго освен психология на обществото, драги Бери!

Бери отвръща с някакво ломотене, което вероятно е шифрован израз на фразата „съвършено вярно!“

— Трябва да обясните при случай тия неща на Коев, драги Бери! — продължава да фъфле неуморимият Хигинс. — Не се сърдете, Коев, но вие имате нужда от известни напътствия по въпроса…

— Той трябва да дойде във вашия институт, Хигинс… — избоботва почти неразбираемо дебелият и изчерпал последните си сили в тая дълга фраза, задрямва в ъгъла до мършавия си колега.

Това разкрива широк простор за ораторските наклонности на кокаления човек, който се впуска в някакъв дълъг и объркан разговор със самия себе си.

Дороти, възползувана от пустотата на нощните улици, кара с непозволена скорост и тъй рязко взема завоите, че очаквам всеки миг мистър Хигинс да отхвръкне от седалището и скелетът му да се разпадне на съставните си части. Това обаче като по чудо не става и ние успяваме да доставим невредими двамата социолози в обитавания от тях елегантен хотел.

— Сега накъде? — пита дамата в лилаво, след като деликатната мисия е приключена и ние отново сме се настанили в колата.

— Кой е вашият хотел? — отвръщам на въпроса с въпрос.

— „Англетер“. А вашият?

— Моят… Всъщност той вече не е мой: утре заран трябва да го напусна.

— Бедното ми момче — пропява Дороти, като подкарва буика. — А защо не дойдете в „Англетер“?

„Защото е прекалено скъпо“ — би трябвало да отвърна, но вместо туй казвам:

— Защото и там е пълно.

— За вас ще се намери една стая, гарантирам ви. Оставете това на мене.

— Не знам как да ви благодаря…

— Начина на отблагодаряването ще го обмислим после — промърморва жената в лилаво и натиска педала на газта до края.

Колата спира пред бялата фасада на хотел „Англетер“, ярко осветена въпреки късния час. Ние излизаме и Дороти ми отправя един последен поглед, който не изразява нищо повече от лека умора. Сетне ми подава ръка и произнася машинално:

— До утре, Майкъл!

Тръгвам бавно край редицата излъчващи студен електрически блясък витрини на Строгет. Улицата е съвсем пуста, ако не се смята човекът, крачещ също тъй бавно като мене петдесет метра по-назад. Следен съм. И целия ден бях следен. По улиците и в бара, пеша и с кола. Въпросът е: докога?

До ушите ми достига сух изстрел на автомат. После — два изстрела, един след друг, а после — още два.

„Значи, ония горе не са обезвредени — сещам се изведнаж. — А аз си мислех, че всичко отдавна е приключило.“

„Ония горе“ са залегнали в малка скалиста падинка на самия връх на хълма и аз знам добре това, защото всяка педя наоколо в тая пустинна местност ми е позната. Техните изстрели са редки, но бият тъкмо в горичката от ниски акации, дето ние сме се спотаили. Всъщност това не е никаква горичка, а жалка китка от посърнала зеленина сред сипеите, един мизерен остатък от някогашен опит да се укрепят ронещите се склонове на хълма. И ние тримата лежим под това ненадеждно и почти въображаемо прикритие от бодливи вейки и рядка листовина, додето ония горе се упражняват в стрелба върху главите ни.

Фактически те са обградени, защото вторият възможен излаз от другата страна на тая камениста чука е заварден от още трима наши. Но злодеят е готов на най-лудешки рискове тъкмо когато е обграден, и не е никак чудно ония горе да прострелват горичката, за да подготвят предстоящото си измъкване.

— Трябва да се прибяга до онзи камък и да им се хвърлят едно-две яйца в гнездото — обажда се Любо Ангелов, известен повече под прозвището „Любо Гявола“.

Любо говори в неопределено лице, ала думите му се отнасят до мене, тъй като той самият е ранен в крака, а Стефан е тъй зле ударен, че не може да се вдигне и едва ли някога ще се вдигне, и ние го лъжем само за кураж, че куршумът е попаднал в плешката, а всъщност раната е малко по-долу от плешката, съвсем малко по-долу, колкото е необходимо, за да те свършат.

— Трябва да се прибяга до онзи камък… — повтаря Любо.

Любо има предвид точно онзи камък не защото камъкът може да се използува като прикритие, а защото едва оттам е възможно бомбата да се запрати в гнездото на ония. Що се отнася до прикритията, те изобщо отсъствуват от пейзажа. Скалистият гръб на хълма възлиза нагоре пустинен и страшен, пепелявосив под безцветното нажежено небе. Трябва да притичаш по тоя зловещ склон, над който свистят куршумите, и да останеш жив. Трябва да минеш през тая територия на смъртта и да оцелееш. А ако паднеш… е, какво пък, няма да бъдеш първият, който е паднал… важното е да не паднеш, преди да си хвърлил бомбата.